Последно посещение: Нед Ное 19, 2017 7:48 pm Галерия Галерия   Дата и час: Нед Ное 19, 2017 7:48 pm




 [ 40 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4  Следваща
* * * 
Автор Съобщение

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 1:06 pm
Мнения: 81
(View: Всички /В Темата)

Мнение * * *
...и ще цари мъгла
ще прокопая хиляди тунели

един не ще оставя да се върна

сънуваните ужаси ще свършат

измамливите думи ще умрат

от празнота ще заболи до кръв

ти няма да се мъчиш да си спомняш

и няма да очакваш

да се завръщат небили неща

а ще цари мъгла...


Съб Яну 10, 2009 11:28 pm Профил

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 1:06 pm
Мнения: 81
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: * * *
...Понеже не успявам да намина по-често тук, а Хамлет Вигов е една уважавана от мен персона....







Неканен,но очакван гост е Този вятър...
Като незрящ мъдрец той помни и повтаря всичко.
Дори,което е забравил си имисля.
Но пак е хубаво...
И пак далеч...
И както казваш,ти,Поете,
пред когото
небето разтваря
вратата си стара,
превръщаме свободата в закон,
който пак ще трябва да нарушаваме...
Но не сме глупци.
И не подаваме без въпроси и другата буза.
И докато мислим "може ли" и "трябва ли",
този,който е пожелал бузата,вероятно се е уморил...
И си е тръгнал...
Но нали не сме глупци и мислим.
А е възможно да е пазил целувка за тази буза...

/От толкова мислене не сме забелязали,
че вратата,на която потропва Този вятър
се е облицовала в паяжини...
Дано
Този вятър
намери пролука!
Дано успее да ни повтори някоя измислена истина...
Защото бузите вече кървят...
От несбъднати целувки.../




==========================================================
СИГУРНО

Ти сигурно вярваш...
В приказката за пътя?
Или в самия път?
А дали не си автора?
/Не е ли глупаво да предизвикваш
добродетелите си чрез грях?/

Ти сигурно се надяваш...
Всеки ден.
От пробуждането.
С търпението на нежив организъм
късаш парченца от Заблудата,
за да нахраниш една Надежда
с вродена анорексия.
Но си слаб актьор.
И нали не си нежив организъм?

Ти сигурно искаш...
И желанието пак не е твой размер.
И Гневът пак преодолява невроните.
А разбираш ли колко си малък?

Ти сигурно мислиш...
За мъдростта в мълчанието...
За изригващата от шума Глупост...
А знаеш ли своето място?

Ти сигурно ме познаваш?!...
Удавената в глътки огън Памет
ти поднася доза Отмъщение.
Но аз съм същото отражение,
пред което тогава удобно спусна завеси.

Не си ли застанъл пред същата витрина
на същия оръжеен магазин?
Не държа ли аз сега завесите?

Не се надяваш,че съм по-добър,
нали?

==========================================================

* * *

Уморих се от залези,
а е рано за после...
И прохождаща ярост,
ненаситна,нахална,
недорасла за дива агресия
и не помнеща повода даже
се облизва от мен за последно...

Май частична пареза
ми подръпва конците...
Май безкрайните улици
са забравили огъня...
Май от покрива срутен
е останало скелето,
а в стените от облаци
са поникнали плесени
и едва доловима е
песента на чакалите...

Банда пийнали скитници
прогоряват със фасове
твърде тънката нишка
дето пращаш ми нощем
и очакваш/защо ли/
да се хвана за нея...

Не помитай след мен!
Може пак да се върна....
Може пак да поискам...
Може някак да стана
и сбъдната песен,
ако някоя улица
ей така изведнъж
се досети за мен...

Уморих се от залези,
а е рано за после...

А така ми се пие от теб....

======================================================

* * *

Подари ми част от душата си!
Онази,опръскана с кръв,
потопена в катран,
преживяла войни
и заченала буря...
. . . . . . .

Този стар амбулантен търговец,
по чието лице
малки струйки от пот
или дъжд
са копали тунели,
ми предлага латерна,
повтаряща нашата песен...

А ние даже нямаме песен...
Даже нямаме дом...
Даже детско чадърче,
за което да мислим,
че е покрив на дом...
Нямаме...

. . . . . . . .

А е толкова хубаво,
че те моля
за част от душата ти...
Не коя да е ...
А онази,
опръскана с кръв,
потопена в катран...
. . . . . . . . . .

Ще дадеш ли петак
за латерната?
Ще си купим ли песен?
Изчакай ме тук!
Във вестника има обява:
"На разрушения рибен пазар
стар амбулантен търговец
разменя запазени люспи от риба
за запазени детски чадърчета."
Изчакай ме тук!...
Или...

Подари ми част от душата си!
Онази,опръскана с кръв...


За какво ми е всичко,
което побирам във шепа,
ако нямам пейзажа,
за който те моля?...
Само част от душата ти...

. . . . . . . . . . . . .

Онзи стар амбулантен търговец
всъщност продава
нашите вещи...

=====================================================

* * *

От днес до утре-
един сън разтояние,
след който няма да помня
дали и колко харесвам
котката на съседа...
Дали е възможно
да спра да пуша,
дали пред вратата ми
някой оставил е цвете,
дали скочилият от влака
е бил мой приятел,
дали малкото бебе
/Боже,цели 5 килограма/
което се ражда в Пекин,
е причина за края на една нация...

От днес до утре-
един сън разтояние...
Може да сънувам кошмар,
може и приказка.
Може всичко да се случи,
може и нищо.
Може утре да помня,
може и не...
Може да се събудя
с цвете до възглавницата,
може и не...
Може да се събудя...
Може и ...

Би било добре
някой да ме попита
какво искам.
.............................

Искам
да
се
събудя!

=======================================================

ВЕЧЕРЯ

До кръста в тиня.
Всяко движение
е равно
на 2см потъване.
А яма клон.
Няма дори змия,която да прилича на
клон.
Безброй гадини хапят
и предизвикват гъдел или убождане.
А всяко движение
е равно
на 2см потъване.

О толкова време
съм до кръста в тиня.
И се старая да не мърдам.
Но преди време на главата ми кацна
лешояд.
Изненадата и за двама ни
беше огромна.
Неговата - че все още мърдам
/макар с 2см надолу/,
моята - че изобщо предизвиквам
интерес.
Лешоядът естествено веднага отлетя.
/В крайна сметка той търси мърша./
Но в стреса изпусна очите си,
а те попаднаха
в моите очни ябълки.
.........................

Не предполагах,че е толкова
красиво.
Дори не знаех,че всичко това
съществува.
Но съм благодарна твар.
Веднъж да се измъкна от тук
и ще потърся лешояда.
Ще се разберем.
Ще му върна очите,
когато мога да му бъда вечеря.
Само дано през нашите очи
да не види теб.
Теб...
........................

Ако рискувам да допусна,
че си клон
надявам се да не потънеш
с мен
до кръста
в тинята........
..........................

Не предполагах,че е толкова
красиво.
Не очаквах да сме толкова
високи.
Не се надявах да ме измъкнеш.
Виж!
Там има река.
Бистра.
Да отмием там тинята.

А лешояда...
Ще почака.
Току виж е видял теб.
Теб...

А трябва аз да му бъда вечеря...

=============================================================

СТИХ

Местата,от които идвам са бъдеще неясно.
Но е съвсем реална болката.
/Тя има гвоздеи и чук./

......................................................Прелетия разкош е съвместим,

......................................................но вените се пукат от преяждане

/Тя има гвоздеи и чук./

......................................................На топло в дрехата си пазя змия.

......................................................Компания от таралежи - хулигани

.......................................................................я искаха

.................................................................и беше слаба тя.
/Тя има гвоздеи и чук./

В местата от които идвам неканен гарван гледа строго.
С перо от себе си ще ти напиша стих.

................................................Сега ще ми поставят диагноза,

................................................ще ми предпишат хапчета...

................................................Дори за китките ми ще пришият гривни.

................................................И в случай,че забравиш името ми,

................................................ще го прочиташ върху всеки южен

................................................вятър

................................................или през всяка хладна тишина...
/Тя има гвоздеи и чук./
В местата от които идвам се плези някой,
а приликата с мен е очевидна.
Не е психоза или параноя.
Аз знам-
тя има гвоздеи и чук.
Разсечен е езикът и и гледа строго.

..........................................................В ръцете и краката ми

..........................................................все още зеят белези,

..........................................................чиито кратери изхвърлят

..........................................................заразена вече кръв...


...................................................Но името ми ще е върху всеки южен

...................................................вятър...

...................................................Дори през всяка хладна тишина...

...................................................И само твоето желание да го

...................................................прочиташ

...................................................ще пази всичките места в които съм

...................................................и от които идвам

...................................................макар присъствието...

...................................................На гарван строг...

...................................................Или на змия...
С перо от себеси ще ти напиша стих.

А онзи,който още и се плези
ще и открадне гвоздеите,чука
и в мрака гъст ще се продъни ТЯ!
............................................................

В местата от които идвам
с перо от себе си ти пиша стих...

=================================================================

АСОЦИАЦИЯ

По-живият от мен във мен
бере душа и кротко хърка...
5 нежни погледа-ЛЮБОВ...
2 гроша кеш-РАЗПЯТИЕ...
По-живият от мен във мен
не се надява тихо да заспи.
Джаз,свещи-ПЪЛНОЛУНИЕ...
Кънтящи стъпки-СТИХ.
По-живият не чака катаклизми,
за да прескочи в друго измерение.
Тъй топла плът-горчиво е.
Треперещ под клепача нерв-тревога.
По-живият от мен във мен
не може да прощава.
Усмивка с блясък на емайл-шифър.
Гнездо на гълъби-надежда.
По-живият във мен
нахално ме превзема-форд.
2...7...8...и...-очакване.
Окови на каторжник-престъпление.

......................................................

Сега разбираш ли защо не ми е скучно,
защо от липсата на сънища настръхвам,
защо не чувствам глад и търся...
......................................................

По-живият от мене е осъден,
а аз съм прикована сила,
в която той посява вяра
при всяко свиждане.

По-живият не е ли плод?-Съмнение.
По-живият не е ли цел?-Прозрение.
По-живият не съм ли аз?-Съмнение.
Не чакаш ли по-живия?-Прозение.

........................................................

-Пулс?
-52.
-Налягане?
-90/50.
-Ще издържи.
-А вторият?
-Подписал е документ за донорство.
А и взимаме само сърцето.Има шансове.

...........................................................

Сега разбирашли защо по-живият от мен
във мен
ти пише стихове,
а аз агонизирам на дивана?


По-живият
мълчи!

=======================================================

* * *

По-леки дни за крехките ми рамене
открий
и само в миг от хилядите други
със впити нокти в топлата ми плът
без капка милост обладай
и сънища ,и яве,Демон мой!
.........................................Дерзай!

Но само в миг!
Защото иначе тъй малкия ми дух
не би останал...
.........................................Би се слял с водата...
А искам още да живуркам
/щом трудно е да кажа,че живея!/
и още да се влача по земята...
В по-леки дни ела,
когато никому не ще е нужна
телесната ми топлина,
когато ще съм хладен камък...

Но всъщност как ще разбера,
ако в по-леки дни нахлуваш жадно,
а само гъстата ми кръв те утолява,
че още търся и очаквам,
и предизвиквам изгреви безброй?...

Ела когато искаш,Демон мой!...

===========================================================

* * *

По онзи облак ти изпращам себе си.
А съм до теб.
Вземи очите и сърцето,и ръцете ми
и се завий
преди смразяващ хлад
да потопи гласа ти...


Коя тъй лека пелена
ще топли теб,
когато само облак ще ни свързва?
В чии ръце ще криеш всяка скръб,
чии очи ще пазят всяка радост,
чие сърце ще пазиш в джоба си
за всеки следващ ден?...


Преди да трябва да изпращам себе си
по блак,
ако ме искаш,
ако можеш
имай мен!...

======================================================

БЕЗСЪНИЯ ІV

Преди да ме потърсиш
преплитах улици ,за да не мръзна
и само зидове ми бяха дом.

Преди да ме потърсиш
тичах бързо,
за да не падна от препъващи ме хули.

Преди да ме потърсиш
не отварях длани,
да не намери място нечия утеха.

Преди да ме потърсиш
прегризах всички вени,
които даваха живота даром.

Преди да ме намериш
те очаквах.
Но дълго и без глас.

Преди да ме намериш
бях хиляди въпроси
бях и отговор,
бях истина
и бях лъжа,
бях празна стая
и завеса,
бях ла минор
без продължение,
бях кратък миг
и поглед кратък,
бях стих до тук...

Сега съм и нататък!

========================================================

ЧАКАМ

Студено е.
Не ме завивай!
Чакам
Като забравена от Бога вкаменелост
със капки сол по неподвижните клепачи.
Дано узрее в теб живота,
поднесен ти от хиляди вълни
и запечатан в океанен блясък.
Чакам.
От мъдрото мълчание на морска твар
с учудването на дете
да придобиеш слух
и да потънеш в ехото на песента ми.
Чакам.
Да се оттърсиш от нахалното притворство
и от зловонната човешка глупост,
за да решиш заплетения ребус
в забравена от Бога вкаменелост...
Чакам.
Да ме завиеш
с пъстрата дълбока нежност,
раздърпана от изгладнели врани
и да почувстваш ТИ,
че е студено.
Чакам...

Студено е.
Не ме завивай.

Като забравена от Бога вкаменелост
със капки сол по неподвижните клепачи
чакам
желаното докосване и топлината,
за да помрдна...

Чакам....

=====================================================

* * *

Няма как...
Ще покрие праха ми
гребена рошав
на една полудяла вълна...

Ще застана пред портите стари
на храм...
Ще поискам вода...

И трудно,
но не невъзможно
ще бъде
да отпия надежда...
И отровата сладка,
от която
кръвта ми
застива
ще отпия...
Няма как...

Ще заспя...
Няма как!...

Ще сънувам присъствие
в най-студената
черна
гора...

Ще сънувам как главата ми тегне
в най-добрата ръка...

И когато ще спра да сънувам,
ще поискам
пак
да заспя...
Няма как!...

.................................

А как ми се ще...
Как отчаяно драпам понякога
към онази отсрещна земя,
във която
се случват водоскоци от смях...

Там
непотребна тъга
не докосва дланта ми...
Там
сълзи
не прогарят пръстта...
Там
не питам за утре.
Там
не търся утеха
за извършен преди
кървав грях...

Там
все за първи път
те докосвам
и виждам,
и искам...

.....................
Но уви!...
Няма как...

Тук
все веднъж ще се случи
да покрие праха ми
гребена рошав
на една полудяла вълна...

А ти...
Само стискай зъби
и драпай
към онази отсрещна земя...

Там ще бъда за теб
всеки ден,
всеки час,
всеки миг
и ще чакам..
А после?
Пак и пак,
и пак...
И не пускай в главата си думите
"Няма как!"

Аз бях...
Аз вярвам..
Аз знам!

Има как!

==========================================================

* * *

...А трябваше очите ми да млъкнат
преди да изрекат пощада..

..............

...Преди да предизвикам случая
да окраде
дребнавата ми злоба...

Преди нехайното ми его
да предостави цялата си същност
в ръцете на коварна нежност...

Преди умът ми
във мъгла да се изгуби...

Преди юмрукът ми
да стане ласка...

................

Очите ми...
Те трябваше да млъкнат...
Преди да изрекат
пощада...

И не за друго...
А за да остана...

=======================================================

Този път

...Този път нежелана си...
По-красива от всякога-
с точно нужната доза
болка,гняв и проклятия...
Този път си слугиня-
боса,жалка,прокудена...
Не замитай с полите си
миг безкрай и последна секунда!
Този път май не бързаш?
Шеташ кротко по двора ми.
Не зачевай очакване!
Нося в шепите въглени!...
Този път не докосвам те,
мое минало,мое начало..
Не е вчерашна язва духът ми-
нежен утрешен дъх в огледало...

--------------------------

И от толкова много безпътица
дом потърсила в моята кръв,
дом ще бъда за теб,обещавам ти,
но заклевам те:НЕ ТОЗИ ПЪТ!

.............................................................


прозаичен р.р. към предходното

Толкова уверено надзърташ в очите ми...
Извърни се!
Домът ми се радва.
Обещавах ли място и време за теб,та нагло натрапваш "величието" си на празничната ми вечеря?!
И тези празни тонове...
/Боже,какви дребни душици сме!.../
Мислех,че се съобразяваш с последните модни тенденции-
пъстрота,блясък...
Уви!-същата нафталинова традиционалистка.
Озадачаваш ме,скъпа.Невъзпитано е след толкова отхвърлени покани,да тропаш СЕГА ухилена на вратата ми.
Нечакана.
И нежелана.
Вече.
Добрите обноски явно са ти чужди?!...
И тези аматьорски изпълнения:
болнични стаи,
човешка апатия,
нечовешка душевна пустота,
неискрен истеричен смях,
безвкусно загърнат в искрен истеричен страх...
Колко си жалка понякога...
И колко уверено надзърташ в очите ми...
Нима ти минава през ум,
че мога да пречупя в стоманените си пръсти
собствената си пеперудена нежност?!?
Нима си толкова наивна?
И толкова безочлива...
А колко уверено надзърташ в очите ми...

Да те изненадам ли с покана за танц?
За последния танц!
Последната ти възможност да си тръгнеш като добра стара позната.
Сега.
За сега.
Докато се нагледам.
Докато изпия и последната искра с
с очите си...
А после...
надникни в очите ми!
И ги вземи!

Ако искаш...

=====================================================

...................

Не приемай всяка моя дума за истина.
Днес съм цвете.
Утре- звяр.
След това просто стена.
После мека буза,
предизвикваща,
молеща,
крещяща
за топъл дъх
по нежния мъх...

Нищо ,че всичките паважи
още питат
за кръвта от петите ми...
Ти не ми вярвай!

Аз нося облаци в гръдта си.
Аз мога всеки ден да падам отвисоко
и да се смея на това
като дете...
Аз мога с пет монети
да изкупя ВСИЧКО,
за да те има там-
навсякъде...
Но ти не смей да вярваш...
Аз мога да убия!
Откъснах всички цветове,
за да не могат да те видят
и да копират уникалния ти ген...

.............

Кой?
Кой е егоиист?

...Да,аз!

Но ако мога да докосна само косъм
от тялото ти
и да се венчая с него,
ще има ли цена
смъртта ми?...

Не!

p.s.Ще бъдеш ли отчупената половина
от малко панаирско сърчице?...

=========================================================


* * *

Не спи ли неспокойния ти дух,
та пак боде гръбнака на деня ми
с игла по-тънка от девичи косъм,
за да дочуя тежкия ти гладс?
.........................................Не прося!
Не те желая!
Не очаквам да си тук.
В недрата на капризната си болка
открих вода,
а от кръвта отровна,
нахлула в безконечните ми вени
се ширна най-красивата земя...

И ето,че покълна ТЯ!...

Да, същата и неизменната,
която молеше.
И от която се боеше...
По-смели пръсти я докоснаха
и тя въздъхна,
а не изгоря.

Не те очаквам днес
и нито утре.
И дивата ми същност не желае
да се домогваш пълзешком
и скрито
до кроткия ми сън.
.............................Не зная
дали ще дойдеш утре пак
ала недей!
Не ме боли!
Отровата,която с теб приижда
прониква само в старата ми кръв
и се превръща в същата земя,
в която пак и пак
се впиват живи корени,
за да покълне ТЯ!...

.......................................

Не спи ли неспокойния ти дух?
Не те желая.
..................Не очаквам.
...................................И не прося
да си до мен.
И нощите ми вече са спокойни
на пук на твоите закони,
а не изпълнени с въпроси...


Земя единствено желая,
която да е минало и бъдеще,
в която да жадувам детски смях,
в която да са езера очите ми,
а не изсъхнали цветя...
Земя,в която
за последно да помръдна,
да мога пак да се родя...

И пак да се покая...

============================================================

ЕДИН ПОДСЛУШАН РАЗГОВОР

-Сушата вика Острова!Сушата вика Острова!Край!
-Острова не вика Сушата.
-Към вас приближава опустошителна буря!Край!
-Не приближава към вас.
-Радиусът на урагана е не по-малък от целия Остров.Край!
-Но значително по-малък от цялата суша.
-Сушата предполага голям брой жертви.Край!
-Островът не дава жертви.
-Възможно е да понесете огромни материални щети.Край!
-Нямаме материал за щети.
-Сушата приканва към пълна евакуация на Острова.Край!
-Островът отдавна се е евакуирал от сушата.

-Ей,мръсни хибриди,веднага тръгвайте обратно към сушата!И без това всичко ще се използва срещу вас в съда.А бе какъм съд бе!Няма съд!Няма!С първото докосване на този бряг сте покойници,с дървени костюми,мъртви,гушнали китката,аут,консерви за червеите...А като ви заровим,ако ви заровим,ама ще ви заровим,Торбалан и Баба Яга ще се чукат върху масовия ви гроб.И нищо,че тая дърта грозотия е ялова.Ще се забремени!И не след 9 месеца,веднага,веднага ще се пръкне от сухата и слива един караконджул да ви плаши децата...И после ще изяде карантията и на последния ваш копелдак.
Веднага обратно към сушата!Край!
-Няма!

-Сушата предупреждава-ураганът е на дъх разтояние от Острова!Край!
-................
-Сушата вика Острова!Край!
-................
-Сушата вика Острова!Край!
-................
-Сушата вика Острова!Край!Мъртви са!Край!
.........


-Островът пита какво е "Край!"

===========================================================

Вакуум


В такива дни,
когато змиите са ми братя,
а болката е малка топка,
която с лекота преглъщам...


В такива дни,
когато вятърът е препариран въздух,
а улиците крият погребални шествия...


В такива дни,
когато всеки листопад е само край,
а камъните страдат от амнезия...


В такива дни,
когато поколения наред мълчат,
опровергани от беззвездно бъдеще,
а дребни мании изяждат Словото...


В такива дни
се влюбвам във летаргия,
за да изпълня нощите с въпроси,
чиито отговори няма да открия
в приждащите
други
дни...


В такива дни
съм
ВАКУУМ...

======================================================

Скорост




Карам с 20 по "Шанз-е-Лизе".
С всяка пора усещам парфюма...
Разбирам,че съм този,който има избор.
И знам,че това не е пазар.
И не знам дали това е вярно.
И докато карам с 20 по "Шанз-е-Лизе,
ми натежава от погледи,
които виждат не мен,
а стойността на 100-те далара в джоба ми.
Усмихнати днешни и вчерашни перли...
Порцеланова плът,но топла...


Продължавам да карам.
Откривам Давид.
онзи,стиснал камъка.На Микеланджело.
Поразителна прилика!
Все едно мен е изваял...
Сигурно и аз съм нечий продукт...


Карам с 20.
Катедралата "Свети Петър".
Тук ли е вярата ми?
Онази,която прегазих по пътя...
Дори не знам дали тъгувам за нея.


"Синг-Синг".
Трябва да карам по-бързо.
Може Страхът ми да ме познае,
а го бях осъдил "ДО ЖИВОТ".
Трябваше да го пратя на електрическия стол.


Ниагара...
Тук мислех да удавя онази малка кукла,
която единствено харесвах като дете


Карам с 20.
Поглеждам в ретроспектъра.
3-4 бели жици...
3-4 тухли в магистралата,която строя,
по която карам.
С 20.За да видя всичко.Да запомня всичко.
Защото строя къса магистрала,
въпреки дълбочината на очите
и далечината на хоризонта...
И къде ще пристигна?
Дори нямам багаж...
Само онзи пулсиращ орган...
В левия вътрешен джоб.


Карам с 20.
Не качвам на "стоп",а сякаш не съм сам.
Който и да си,аз не съм луд!
Карам с 20 не само заради ограниченията.
карам с 20,защото може да искаш да слезеш,
а аз не бива да спирам.
А и тази къса магистрала...
Въпреки дълбочината на очите...
Който и да си,не се тревожи за КРАЯ
на магистралата.
Ако останеш,аз ще извикам!
Миг преди края.
Вероятно и заради това карам с 20...

===============================================================

Някой ден


Някой ден така ще я стресна!
Ще й паднат очите, та да спре да се взира
в благородни души
и в деца неродени.
Някой ден така ще я фрасна по зъбатата мутра...
И ще спре да потраква,
като кротък дъждец
над главите на ангели земни...
Някой ден...
Само с ден да порасна...
В гръб ще мушкам с иглите си пръсти,
та да види добре ли е
само в гръб да напада...

Някой ден ще открадна косата й дълга,
ще подпаля косите сплъстени и редки,
ще разкъсам със зъби почернелия плащ
и така ще я пусна да броди,
та от срам да се скрие
там, отдето приижда.

...........

Знам за онзи войник,
който дълго я търсил
и брадата му мела безконечни пътеки,
та сега и за него се сети...

Глупак!

Аз за друго се моля...
Само теб да не пипа...
Че без теб
все едно е дали ще ме вземе.


Ще изсъхна от корена чак до върха,
па макар да съм здраво и младо дърво...
.........

Някой ден така ще я стресна!
И на твоето място аз ще си легна,
твоя грим ще си сложа,
като теб ще заспя...
И дано се обърка тогава Смъртта!
Само теб да не пипа...
Че без теб все едно е
дали ще ме вземе...

=================================


===================================================================================



====================================
ЗАЩО
Ти ли се гмурна в онази отвратителна мръсотия?Или от ръката на усмихнато хлапе е паднал камък,та се отключи любопитството на онази твар,която се беше настанила в чужда запустяла раковина,обзаведена с Юго и Достоевски,и едно адажио на Албинони...
Твои ли бяха косите,с които малкото Вятърче плетеше камшика си?Или онази твар се давеше в илюзорна лакомия,щом си внуши присъствието на друг свят,докато дъртия Северен за последно облизваше костите...
Ти ли прикова Съмненията до длана на Темида,чрез неопровержимия блясък на очите си?Или Квазимодо заби камбаната на онази твар,без да предположи,че това е Перпетуум мобиле...

Тази твар се движи и усеща,че този филм не е черно-бял,но се страхува от развръзката,а Страхът звучи като адажио на Албинони...
Тази твар иска много бавно да върви,за да не свърши пътя.
Тази твар боледува от синдрома на твоето време...
Тази твар се е превърнала в изящна благодарност и любов.
Тя ме помоли да те питам...ЗАЩО?
================================================================================
СЪНУВАМ
...Ти още търсиш пролука към слънцето...Не питай от къде знам.Сънувам...
...Пазиш мига,в който осъзна присъствието на светлината,като откраднат амулет.
Попадна в девствена гора и намери далекоглед,но щом го замени с окото си,се изплаши от непремерения риск да бъдеш ТАМ.Адамов страх!
..................
Прокопаваше тунели...И свои,и чужди...Множеше угризенията,срама,страха,примитивните си желания,способността си отсичаш надежди...Посяваше всичко в утробата си според каноните на общоприетата религия.Дори не заспиваше,за да не издадеш принадлежността си към забранената секта.
Прокопаваше тунели и тайно се молеше за остра гробарска лопата,която да срине лабиринта ти,за да видиш пак слънцето...
Не питай от къде знам!
Сънувам!
.....................
Когато младенеца проплака и акуширащите червеи ти го поднесоха,увит в пелена от страхове и примитивни желания,само ти видя,че очите му бяха далекогледи,а в амулета му бе скрит лъч от слънцето.
Не питай от къде знам...
......................
Сега,когато нощем младенеца заспи,а червея до теб хърка безобразно,ти ставаш и тръгваш да търсиш пролука към слънцето...
Не пролазваш страхливо...
Не се тревожиш,че ще те изобличат в принадлежност към забранената секта.Разперваш ръце...Боли те от широкия разкрач...Достигаш притворена врата...От пролуките те докосват хилядите пръсти на слънцето...Побутваш вратата и попадаш в девствена гора...Търсиш далекогледа...Намираш го в нечия врата...Заменяш го с окото си,а ръката е голяма и топла...Поемаш непремерения риск да си ТАМ...
Заедно с топлината...
И е хубаво...
И е забранено...
Но е хубаво...
И продължаваш...
Но само нощем...Когато младенеца заспи...
Не питай от къде знам!
Сънувам!
Сънувам девствена гора...А голямата ми ръка подава някому далекоглед...
.........................................
Не питай от къде знам...
Сънувам...
================================================================================
Нещо някак изчезна
Не пропускам ли нещо,
та така слепешком
бродя
в тъмна заблуда,
а не чувам дъха ти?
Не долавям ни здрач,
ни пробуждане нежно...
Не очаквам ни дъжд,
ни изгарящ ме зной...
Сякаш нещо и някак пропускам...
Сякаш някой ми шепне,
а не искам да чувам...
Сякаш някъде в мене боли,
но далечно...

Сякаш май изведнъж ослепях,
а със спомени само за цвят
храня червеи...

Оглушах ли за звуците вече?
Сякаш нещо отряза езика ми
и сега не успявам
да кажа,
че не искам
да има
и капка
от мен,
ако ти
не долавяш гласа ми...

Нещо някак изчезна...
---------
Да се чуди човек
как така от праха
под краката ми,
от безкрайното нищо,
от никъде
върху сянката прашна
като облаци кръв
натежават въпроси...
----------------
Сякаш нещо пропускам...

Или просто така ми се струва...

=======================================================================

ПЛАЖ

Някакъв плаж...

Малко мостче над едва дишаща река...
По-скоро струйка пот, отколкото река...
И коритото и...
По-скоро напукани ръце, отколокото животоспасяваща зелена маса...

Тъмен град...
По-скоро гробница с урни, отколкото град...

Неравномерно мигащи улични лампи...
По-скоро нервен тик, отколкото желание за светлина...

Някаква чаша...
По-скоро канализационна шахта, отколкото чаша...

Бели чаршафи...
По-скоро паравани...

Някаква сцена....
Или по-скоро клада...

Някакъв плаж...
Някакъв обет пред малка черква...
Или само плътска забава на атеисти...

Трудно се ходи през мочурище.
А знам, че след мочурището са подвижните пясъци...
И после...
Онзи плаж...

Поредица от слънчеви пролетни дни и ветровити студени нощи...
Или по-скоро страх на начинаещ въжеиграч...
Уверени стъпки на искрена гола жена...
Или само желанието и да бъде...
Болка от изтръгването на пръстен, слял се с ръката...
Или завист и лакомияза нещо, което е чуждо...
Вече...

Кадър, бели петна, кадър, бели петна, кадър, кадър...
/С тези домашни камери човек никога не знае.../

Само това си спомням ясно.
Някакъв плаж...
Лъкатушеща пътека сред малки стари къщи...
Зад перденцата се движат сенки...
Или бухали...
Вървя по пътеката, не бързам...
В едната си ръка стискам друга ръка....
На гърба си пренасям една ограмна, красива болка...
И болката е ранена от временна радост, но пее...
Като сирена...;
Не бързам да пристигна...
Търся заобиколни пътища, но при всеки опит да се отклоня от толкова късата пътека, се препъвам и оплитам в погледа на бухал...
А болката пее...
Не искам да спирам да я чувам.
Не искам да усещам ръката си празна.

Някакъв плаж...
Никога не разбрах как стигнах до този плаж
Всички тайни, които скрих под камъните на лъкатушещата пътека ме чакаха на онзи плаж. Голи.
Агресивният им смях заглушаваше песента на болката.Сношаваха се, без угризения.
Без задръжки.
Смееха се и се сношаваха независимо от пол и възраст...
И помежду си и с мен...
Не знам колко продължи
За миг уморени, голите тайни спряха оргията.
Усетих ръката си празна.
Чувах песента на болката тиха и прегракнала...
Някъде много далеч виждах малка лодка...
Пуснала котва сред огледална вода.
Водата-толкова неподвижна...
Почти заблатена...
Лодката толкова малка...
Котвата толкова тежка...

На този плаж още се редуват оргии, умора, оргии, умора...
Непрестанната песен на болката, понякога прегракнала...
Но прекрасна...
Периодично изригващ вулгарен смях на голи,
сношаващи се тайни...
Не рядко този в лодката се опитва да вдигне котва и да доближи брега.
Но катвата се е сраснала с дъното...
Отчаяната му съпротива се оказва нищожна...
А аз съм на този плаж...
Препълнен със сношаващи си и сношаващи ме голи тайни.
Независимо от пол и възраст.
С редуващи се оргии и умора...
И очаквам този в лодката да заякне,
да доближи
и да изпълни празната ми ръка...

Този плаж...

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Дължимо обяснение и крехък опит за провокация към една обидена Смърт
Омръзнаха ми тези псевдоразговори:уж ти ме питаш (Тине питаш!) , уж аз ти отговарям (Аз наистина ти отговарям.) ... Не на място, не на време... Кой изобщо те е викал? Магия ли правиш? Кръв от Еднорог, косъм от Саламандър и нокът от мен? Само че някой ти развали отварата, а? Да, онази същата, дето изпи всички сълзи от Стената на плача, събра всички "Ах!" от Моста на въздишките, прикова стрелките на Биг Бен и ме сграбчи, за да ме нямаш... Тя те илъга, тя те ядоса... Пак на мен се сърди. Знам, че я мразиш, но съм я проклела: "Да те не види, дано!" А, хвани я де!
(Аз наистина ти отговарям...)
Омръзнаха ми тези мними добронамерени погледи, пълни с прикрит скептицизъм и повърхностна досада. А ти не ме впечатляваш, не ме плашиш, не ме разсмиваш дори... Що за скука се носи около ти? Надявах се да си по-колоритна... Надявах се да приковеш ръцете ми към тялото си (какво е тялото ти?) , мечтаех (?) да пристегнеш краката ми до кръв с косите си (какви са косите ти?) , представях си, че ще ме приласкаеш нежно и с повече страст (хайде сега предрасъдъци!) , очаквах, че ще усетя дъха ти, ще целунеш плътните ми устни, дори ще ме ухапеш закачливо...(уау!)
Нищо.
Инфантилна ли си? Или просто не съм твой тип? Или съм твърде много твой тип?Или ревнуваш? Замисляш ли отмъщение? Или за сега си отчаяна?(ЗНАМ, че е за сега...)
Омръзна ми да се появяваш "понякога". От толкова флиртове ще загубя вярата си в теб, а някак свикнах да ти вярвам. Свикнах да ме желаеш "понякога", да ме харесваш "понякога", дори да се любим...Но свикнах и да си тръгваш. Без да тъгувам. Понякога...
От какво ме боли тогава? За какво? За онази друга чародейка? Която не "понякога", а ВИНАГИ обладава душата ми-тази отдавнашна вкаменелост, без умора. И без въпроси. Все едно е самата ми душа. Не "все едно", а е самата ми душа. А нейната? Аз ли съм нейната? Искам! Искам да мога да продължавам да искам.
Ето защо ревнуваш.
С нея те мамя!
С нея те ядосвам!
Пак на мен се сърди.
Знам, че я мразиш, но съм я проклела:
"Да те не види дано!"
Да те не види дано!...

......................................................................
ВИЖДАЛ ЛИ СИ?

Виждал ли си кораб?
Далеч.
Докато дремеш като пор
на плажа?
Представяш ли си клишета?
Харесва ти.
И може ли някой да те спре
да си там!
Да!
Подхвърлена топка.
Искаш ли да си в играта?
И да...
И не...
Неориентиран тип си
човече...
Искаш.
А те е страх да си
там...
Където и да е това.
Дори отвъд...
По-лесно е да си пор...

Не е ли жалко,
че корабите
минават
пред очите ти?...
---------
Виждал ли си планина?
В онзи й вид.
Когато прилича на гръбнака
на Всичкото?
Искал ли си
да се покатериш,
да легнеш
и да прегърнеш
този гръбнак?
Сигурно...
Ти искаш много неща.
Нали Страхът ти
те спира
да ги можеш...

Не е ли жалко,
че виждаш
планините изобщо?...
-----------
Виждал ли си Човек,
човече?
Ако го видиш,
запознай се с него.
Поискай му нещо!
Попитай го!
За всичко!
И той ще ти отвърне
с
всичко.

Ако не си виждал...
Ако искаш
и
си представяш...
Ясно!
Не си пор!
И аз не съм.
Нищо,
че намирисваме
и двамата...


р.р.Сега живея с Човека
в Африка.
И съм Там...
Където и да е това...
Дори отвъд.
И мога.
Всичко.

А ти?
Виждал ли си?
...........................................................................
------------------------------------------------

АНГЕЛ

Искам
да имам ангел за слуга.
От болката ми да замеси хляб,
да го забрави в огъня
и после въглена
да хвърли в зейналата паст на
Цербер.

Искам
от ангелските си криле
да ми подостри хиляди пера,
за дазаключа в паметта си
всеки миг,
а малкото ключе
да хвърли в зейналата паст на
Цербер.

Искам
с кристалната си чистота
да спре потока демонична кръв,
прелят във вените ми от
безименни хирурзи
и с капките останала ми доброта
да ме изправи
срещу зейналата паст на
Цербер...

Искам
от сълзите ми водоскоци да направи,
оковите ми да са гривни кехлибар,
ръцете ми да бъдат корени
на вододаващи цветя,
в леха сапфири
да намери място
за дрипите на древната ми нежност
и да очаква да покълне
тя...

Искам
да имам ангел за слуга
и зейналата от почуда паст на
Цербер
да бъде
не бездънна черна яма,
а врата!...

-------------------------------------------------------------------
-------------------------------------------------------------------
КАТИНАР

Не заключих нищо и никого
в патологичния гигант
под преголемите си дрехи,
за да може да си поема дъх
нещо и някой,
докато ноздрите ми
вдишват и издишват
самота.

А сега съм най-капризната
и
ухажвана
персона
под ТОВА слъце.

Това ли е момента,
в който
трябва
да си купя
катинар?
--------------------------------------
За кратко...
От никъде не съм.
Сега съм тук
за кратко
и си тръгвам.
Докато всичко,
до което се докосна
в секунда,
придобие аромата,
изпълнил всяка
малка ниша
на ума...
За да ме имаш винаги...

Ала не съм от тук.
От никъде не съм.
И съм за кратко....
===========================================================

ОХЛЮВ

Колко пътища има за един охлюв?
Хиляди?
Или само един?
Отговорът вероятно е скрит в копнежа...
Или в безрасъдната смелост?...
Смелостта, която боде ребрата като вражески щи
Смелостта,
кято натиска спусъка.
Руска рулетка!
А толкова са дребни желанията на един охлюв...
Да завали, да изгрее слънце,
да олигави всички напети тревички по пътя,
да хапне,
да намери камък,
не по-голям от него самия...
Не рядко камъкът е широк асфалтиран път.
Не рядко в казинто,
на масата за руска рулетка
сяда
некоректния партньор
и
вместо в своята
стреля
в главата на
охлюва.
А куршумът е между 30-ти и 45-ти номер.
А толкова са дребни желанията на един охлюв...
Побират се в спираловидния му дом.
Всичките.
Да завали...
................

Събирате охлюви.
............................/ Най-често са около камъни след топъл дъжд./
Не повече от една найлонова торбичка.
Затваряте я плътно.
Престояват 24 часа.
............................/ Дори да имат разногласия или протести едва ли
............................ще чуете./
Измивате ги няколко пъти в подсолена вода.
............................/ Не се казва дали охлювите харесват солта.
............................Дори не се споменава дали са солени сълзите им./
Варите.
Не прекалено дълго.
............................/ Сигурно , защото може да ги заболи.../
Изчаквате да поизтинат.
............................/ Възможно е да изгорите пръстите си./
Вземате по-голяма игла или фиба и започвате да вадите охлювите от
спираловидните им черупки.
............................/ Лесно е. Може дори да се видят желанията им./
Отстранявате малката зелена торбичка от всеки по отделно.
............................/ Защото горчи./
Приготвяте панировка, овалвате и пържите.
............................/ В случай, че новата им одежда не им хареса,
............................няма да чуете./
Поднасят се като топло предястие или като мезе за биричката.
............................/ Докато те кротко спят./

........................................

Да се чуди човек от къде този хазартен дух
у един
Охлюв...
И защоточно руска рулетка?
Отговорът вероянто е скрит в безрасъдната смелост...
А толкова са дребни желанията му...
Побират се в спираловидния му дом.
Всичките.
Да завали...
И...

Изтрел!

==============================================
МОНОЛОГ-І

/През цялото време къса една маруля и "общува" с несъществуващ субект./

...Ми то,щото...Да!А,не!Ти луд ли си бе?!Как ще ходя до Персия само за един папагал?Килим ли ще купувам?Неееееееееее...Папагал!Ми даааа...От пазара за животни....
И отивам...
Ама той умря!Не продавача...Папагала умря.Ми откъде да знам.От уплах умря...
И отивам...Да,ама на пазара за животни хората си продават квото си искат-овце,бикове за разплод,рибки...Е, сега се сетих.Като минеш край рибките,нищо не се чува...Да!А, и много зайци има...Аз обаче търся папагал...
Ама той пък умря...Ти луд ли си бе?Нали ти казах-от уплах умря.
И търся аз папагал,обаче няма.Тук папагал,там папагал.няма!Само овце и бикове...И зайци...А , и рибки...Знаеш ли що е тихо като минеш покрай рибките?Ти пък кво ли знаеш.../пее и танцува мелодията от "Аризонска мечта"/
И на един ъгъл гледам някакъв дрипльо...Седнал на земята и зяпа в една кошница пред него.И щото ми вече ми беше писнало да търся,викам си:"А бе тоя щом е тука с тая кошница сигурно продава нещо!Кво като е дрипльо.Ще го питам дали има папагал..."
И отивам при дрипльото.
"Добър ден!"
"Добър ден!"
"Имате ли папагал?"
"Има!"
"А!"
"Може ли да го видя?"
"Може."
"А!Ми той е бял ,бе!"
"Че кво като е бял?"
"Ми аз искам шарен!"
"Няма шарен.Ако искаш, боядисай го."
"Ти си луд бе!Как ще боядисвам папагал?!"
"Нали искаш да е шарен..."
"Добре,добре...Колко струва?"
"30!"
"На ти 30!"
И си взех папагала...
Ама той пък умря...От уплах,от кво.Ма ти верно си луд!
Отивам си у дома и си мисля:"Тоя бял папагал дали може да говори?Сигурно може.Да не е риба...Няма да го уча на мръсни думи,а само "Добре дошли!Какво щке предпочетете да Ви поднесат?Радвам се , че намерихте време да ни посетите!В този дом сте винаги сте очакван и желан..."
И се сетих,че то пък тук никой не идва...И кво от това?Аз познавам двама хапльовци...Още чакат някой си Годо...Не,че и аз съм хапльо...Ама може пък да дойде някой.Я Годо,я друг...Що трябва да ме излагатоя папагал?"
И значи уча го аз да говори само мили думи...
Той пък умря...Ей,ненормалник,от уплах умря папагала!Шти гръмна един шамар накрая...Щото си прост.Кво само питаш"От кво умря?" От уплах!
...И той си повтаря само мили думи,обаче знаеш ли кво стана?Мина първия месец.Ставам една сутрин,гледам папагала има няколко жълти пера поопашката.Викам си"Оня дрипльо ме е прецакал-дал ми е дърт папагал,почна да се нааква от първия месец...Ма и аз що не питах колко е годишен?"
...И ми домъчня ,ама кво да правя?!...Почнах да го къпя,а той ми вика"Добре дошли!"
...И ми стана мило,че е любезен с мен...Щото то ,нали тук никой не идва и...
Къпя го аз ,обаче това жълтото не се маха.Аз сапунисвам,а оня папагал вече направо пищи "Добре дошлииии.......Добре дошлииииииииии........." Ако знаеше някоя цветиста....И накрая си викам"Ще го оставя така оакан,пък утре пак ще пробвам...И папагала вика"Добрееее дошли!" някак с облекчение
...Ама той пък умря...Ей!Внимавай!Ай!Ти що пръдна бе ,куко!?!?Кво ме гледаш!Как ще ми пърдиш в хола,бе?!?Ай!Пак?Ай!
/Слга си марулята на дупето,започва да се върти като куче,което гони опашката си,лае,ритва някой по задникаV/
Зави ми се свят!/Разперва ръце,гледа нагоре,хили се,върти се в другата посока/
Иииии,знаеш ли колко е хубаво!/спира рязко,вика/
От уплах умря папагала,1пръдлив ненормалник такъв!
...Добре,ама аз нали все бързам и на другия ден забравих да го изкъпя...И на по-следващия също...И си мина бая време...
Поглиждам го една сутрин.Аууууууууууууууууу!Ми той целия жълт.Бяха минали11 месеца.Мислех да му спретна една хубава годишнина.Нали знаеш-гости,хубава храна,хубави питиета,хубава музика...Гостите да ги посреща той с "Добре дошли!"...Е, то тук никой не идва,ама ей така...И като го видях такъв жълт си викам:"Абе каква годишнина с тоя жълт папагал?Ще дойдат хората,кво като тука никой не идва,може пък да дойдат,ще го видят такъв,ще си помислят,че е оакан,щото те хората все си мислят разни неща и повече никога никой няма да дойде...
Никакъв празник!~Ще си празнуваме само двамата."
Обаче той пък умря...Не празника бе,кретен,папагала умря.От кво?От уплах?Ми що?Де да знам и аз що.Щото тъкмо отивах да му кажа,че като е жълт хората ще си помислят ,че е оакан и е по-добре да не каним гости и се почука на вратата.Да бе,на моята врата се почука!И аз се шашардисах,и не знам кво да правя, и въобще...Щото то нали тука не идва...И отивам да видя аз кой чука.Гледамдвама в бели манти,с бели шапки,с бели обувки,носят един голям бял чаршаф и се хилят като репи.Ей такива откачалки като тебе.Само дето ония дори и да са пръднали е било отвън,а на мен не ми пука кво става там.Ти обаче ми пърдиш в хола!
...И се сещам,че тия-ухилените сигурно идват за папагала,щата той нали все вика Добре дошли!В този дом сте винаги очакван..." и други дрън-дрън...Грабвам папагала и го скривам в кенефа.Отварям вратата и тия репите-бам! с чаршафчето,осукаха си ме едно хубаво,гушнаха си ме хората,тряс в-пикапчето,щрак -с ключенцето...Опа!Те били за мен.По сигнал.
Обаче папагала видял през ключалката всичко,уплашил се ,че няма да ме види вече и хванал и се обесил на синджира на тоалетното казанче...
Ония,беличките ме пуснаха бързо,щото станала грешка,ама кво от това?Хубаво не идваше никой...Що ми трябваше да го уча тоя папагал да вика "Добре дошли!"
Ама той верно умря...
/Вика с цяло гърло./
Папагала умря!От уплах!Шти вкарам накрая една тупаница,ега ти наместя сачмите,щото ми писна да ти повтарям,че моя бял папагал,дето после пожълтя,дето аз си мислех ,че е дърт и се оаква,а той само така си пожълтявал,умря от уплах.А тая маруля я късам на малки парченца,щото той така я обича.Кретен!
/Сепва се,поглежда марулята./

Ама той пък папагала верно,че умря...
От уплах,нали?...

/Сяда,започва да гризе марулята,цъка с език и повтаря няколко пъти все по-заглъхващо/

Ей,мама му стара!...
От уплах....


=======================================================================
АКО ИСКАШ

Ей, Дяволице!
И аз чакам реда си...
Пазя неизмито онова място на бузта...
Така ме перна с опашката си...
А после се скри зад дебелия ствол
на Ябълката...
Гледаше ме и се усмихваше
хитро...
Ей, Дяволице!
Пак ме гледаш.
Но кой ти отхапа опашката?
Скрий се зад оназиш маслина,
а аз ще Го напердаша с клоните
от емела,
под който се целувахме...
Ей, Дяволицеы
Когато утре ще се усмихваш
на друг,
забрави за онзи глупак,
който не миеше бузата си!
Той си е направил сандвич
от маслини и ябълки
за из път...
Ей, Дяволице!...
Закичих ревера си с твое бяло ПЕРО.
А опашката ти е в джоба ми.
Хвани ме, ако можеш...
Ако искаш...

===========================================================================

ОГЪН

Кой ни накара да се забутаме
в тази непреходна гора?
Виж онези чакали.
Само чакат единият да падне.
Другият после е лесен.
Зад онзи кипарис
събор на вещи5ци.
По-нататък - самодивско хро...
И те си имат огньове...
Що зпат в нашия?...
Да си легнем върху
Нашия огън...
Чакалите ще се изплашат
и ще избягат,
а ония няма да ни го гледат
и да ни го урочасват...
..............................
Какво?!
Кой говори?
Не,не говоря на сън...
Как да заспи човекв тази
пренаселена гора?
Хайде, ела да си легнем
в нашия огън...
Пък ония,
ако още зяпат като отровени,
ако още им текат лигите
на облещените чакали,
ще си нажежим ръцете
до кърваво
и ще ги хвърлим по тях.
Ще видиш тогава
как ще запалим цялата гора
и всички гадове ще избягат...
Хайде сега
усмихни се
и ела да си легнем
в нашия огън...

Не, не говоря на сън...
Как да заспя?!
Пазя огъня...
======================================================================
Кой би повярвал?!...

Същества на различна видима възраст, макар че дори дребнит, които явно са деца, се движат безцелно и съответно безрезултатно с еднакво празни очни ябълки.
Постройки на видима преклонна възраст, за които е съмнително дали не са строени за гробници. Но смнението се стопява от факта, че гробниците пазят историите на цели родове, докато тези набързо скалъпени гигантски урни, биха надживели единствено откъснато цвете.
Съществата предприемат кратки пътувания. От тук до тук. Между постройките.Сигурно, за да са близо до урните си. За да успеят да кажат нещо "велико" в онзи, последния миг. /Макар че душите им явно отдавна са дали обет за мълчание.Аи има ли какво да кажат?/
Съществата разбират от всичко- цветя, автомобили, строителство, философия, гадателство, гозби, добитък, икономика, метеорология...

Никой не би повярвал...

Но тук, въпреки че е ненужно всяка нощ е пълно с кукумявки.И всяка нощ страховития им крясък "предизвиква" по един инфаркт. И всяка нощ поне от съществата , доловило пулса си се пита "Кой ли е?".
На сутринта преминавайки поредното късо разтояние, чува вой и прошепва "Бог да го прости!" , а след това "Отървал се е..." и душата му нарушава обета за мълчание.

Когато се събудя, ще отскоча да купя дом до този на чайките
За теб.
Повярвай!


==========================================================================================

БЯГАЩО СЛЪНЦЕ

Паркирах разглобения Гигант пред портата на Залеза и тръгнах към нацепеното небесно око необременен и празноглав.Гущер!
Не знаех ще дойде ден или ще дойде нощ.И на двете имах какво да кажа.А То се спря, учудено се вторачи и се запита: "Какви ги върши този дребосък? Завързал е Гиганта за опошката сиИ вместо към Мен, малките му ноктести лапички рият Земятя надолу. Гъделът ще я принуди да избухне в неудържим истеричен смях, а той ще се срине между ребрата й. Дано му прималее преди Тя да си поеме дъх..."
Пълзях необременен и празноглав гущер...Но не стигах...Тогава кичур от косата ти ме перна.Ядосах се.Скочих в раздрбения Гигант и не само те настигнах, но дори те качих в мен, а ти така бързо привикна към уюта, че се срастна в сложната му структура.
А онова стреснато оранжево махало,вместо да продължи към постелятя, подскочи и кацна на небето миг преди да го хванем.
Сега вече знам какво е сиянието.Просто следа от едно бягащо слънце...
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

.....................

Световно НЕизвестното ни НИЕ
Агонизира пред вратите на Рая,
Макар че плащаме редовно клубните си карти.
Откраднатите ни самоличности
Тичат през глава,
Истерично крещейки имената ни
В лицето на Времето...
И изпиващата истина:
Живи са!
-----

Дали?

Аз здраво стискам ръката ти...

Шшшшшшшш...Някой отваря! Вратите на Рая.
В лицата ни живеят катинари,Май Лав.
Макар че рлащаме редовно.
Еднакво несъвършените ни думи тичат през глава...

Някой отваря...Шшшшшшшш


========================================================
--------------------
Не потъвай във мрак,
моя малка измислице!
Не прегръщай студа,
щом съм тихо до теб...
В магазинни витрини,
дето бясно препускат
пред безкрайния взор
и крещят да ги видиш
ако зърнеш и себе си,
значи виждаш и мен...
Не потъвай в тъга,
моя истино крехка!...

Не потъвай във сън...

----------------------------------------------------------------------------------------------------



В една секунда..
Ще се скрия..
От празните без смърт сълзи..
Без време и безсмислено откривам.
Снегът е вече черен от следи.........
Следи от мен...защото се изгубих..
Пътеките се сливат с пустота..
Когато се опитвам да се върна..
Към исканата снежна белота..
С ръцете си потърсих красотата..
-Очите ослепяха
в самота..
и много пъти
ще се ражда светлината
Когато те намирам във съня..
Ще бъде..
бъде
В друго време..
В стъклата на замръзналото там..
Рисувани звездите ще признаят..
Че тук без тебе..аз съм..
Много сам..............

Gagov

=============================



Открий ме някъде,
където няма друо
освен
единствено и само
мен...
И ще призная,
че
наистина
ме търсиш...

AZ


Капки..
- В бална стая -
Те рисуват от мечти..
Цветно..
С нежно плахи танци..
Теб рисуваха сълзи..
Зад тъмното в
прозореца
отсреща..
няма вече падащи звезди.
Със силата на
Тъжните куплети..
Без тебе
моят свят
се промени..
А ти
Остани..
(остани)
Остани...
Ти
Не тръгвай –
...както си тръгна.
И времето тук
Ме спира
В
стени..
За да не мога
Към мен
....да те върна..
със шепота на
чуждите мечти..
сега и аз се уча
да мечтая
но всъщност очите ми
силно крещят..
пак твоето име в безкрая..

Gagov


По покривите на отсрещни сгради
не се пречупва всяка светлина.
Водите на реки незнайни
обичат рибите си
и ги искат...
Но всяка принадлежност е
случайна...
А "УТРЕ"
е единственото
неизвестно...
Сега ще легна
и ще чакам
кратката
си
смърт
до
утрешното си прераждане...
Не ме събуждай,
докато
те
виждам...




---------------------
не осъмнах
денят се зави през глава
и потъна в сълзите на просяк
позасрамен от своето светло
не прозрях
че усмивката крива
преди време откраднах от луд
и е грешно да хапя насила
не постъпих по рицарски даже
след последното псевдоубийство
а течаха ми лигите в кикот
върху моята собствена кръв
не осъмнах
а нощ тежкоока
е постлала за мен стара дрипа
и очаква да легна на нея
до нея и в нея
не осъмнах...
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Все някой ден ще спра.
Да се надбягвам с ветрове,
които са единствено в главата ми,
да свиря с музикантите по барове,
да съдя друг за липсата на хляб на масата,
да се наливам с безутешност,
да пия все горчивите питиета
(къде са сладките, за бога?),
да се прочитам между редовете....
Ще спра!
Ще тичам по-задъхано
и бързо.
Ще се раздам , да не остане нищо.
Ще се запаля да те стопля.
И ще спра
да гледам безобразията
в огледалото...
Все някой ден ще спра да те виня,
че те намерих...
А ти ще ме помогнеш да ме няма,
защото си единствиния вятър
във главата ми...
Все някой ден ще спра...


===============================================================


Трябва някой да може да бръкне
до лакят
през устата ми
и да стигне сърцето ми.
Този някой трябва да може
да сграбчи коварния плод
на ума ми
и да стиска.
Този някой би било добре
да не носи ръкавици.
Този трябва да е смел
и да може да ме убие
преди следващото изречение....
....................................
Този
не
може,
не
бива,
не
искам
да
си
ти............
---------------------
р.р.А кой да е?







Сря Авг 12, 2009 3:30 pm Профил

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 1:06 pm
Мнения: 81
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: * * *
монолог-І

/През цялото време къса една маруля и "общува" с несъществуващ субект./

...Ми то,щото...Да!А,не!Ти луд ли си бе?!Как ще ходя до Персия само за един папагал?Килим ли ще купувам?Неееееееееее...Папагал!Ми даааа...От пазара за животни....
И отивам...
Ама той умря!Не продавача...Папагала умря.Ми откъде да знам.От уплах умря...
И отивам...Да,ама на пазара за животни хората си продават квото си искат-овце,бикове за разплод,рибки...Е, сега се сетих.Като минеш край рибките,нищо не се чува...Да!А, и много зайци има...Аз обаче търся папагал...
Ама той пък умря...Ти луд ли си бе?Нали ти казах-от уплах умря.
И търся аз папагал,обаче няма.Тук папагал,там папагал.няма!Само овце и бикове...И зайци...А , и рибки...Знаеш ли що е тихо като минеш покрай рибките?Ти пък кво ли знаеш.../пее и танцува мелодията от "Аризонска мечта"/
И на един ъгъл гледам някакъв дрипльо...Седнал на земята и зяпа в една кошница пред него.И щото ми вече ми беше писнало да търся,викам си:"А бе тоя щом е тука с тая кошница сигурно продава нещо!Кво като е дрипльо.Ще го питам дали има папагал..."
И отивам при дрипльото.
"Добър ден!"
"Добър ден!"
"Имате ли папагал?"
"Има!"
"А!"
"Може ли да го видя?"
"Може."
"А!Ми той е бял ,бе!"
"Че кво като е бял?"
"Ми аз искам шарен!"
"Няма шарен.Ако искаш боядисай го."
"Ти си луд бе!Как ще боядисвам папагал?!"
"Нали искаш да е шарен..."
"Добре,добре...Колко струва?"
"30!"
"На ти 30!"
И си взех папагала...
Ама той пък умря...От уплах,от кво.Ма ти верно си луд!
Отивам си у дома и си мисля:"Тоя бял папагал дали може да говори?Сигурно може.Да не е риба...Няма да го уча на мръсни думи,а само "Добре дошли!Какво щке предпочетете да Ви поднесат?Радвам се , че намерихте време да ни посетите!В този дом сте винаги сте очакван и желан..."
И се сетих,че то пък тук никой не идва...И кво от това?Аз познавам двама хапльовци...Още чакат някой си Годо...Не,че и аз съм хапльо...Ама може пък да дойде някой.Я Годо,я друг...Що трябва да ме излагатоя папагал?"
И значи уча го аз да говори само мили думи...
Той пък умря...Ей,ненормалник,от уплах умря папагала!Шти гръмна един шамар накрая...Щото си прост.Кво само питаш"От кво умря?" От уплах!
...И той си повтаря само мили думи,обаче знаеш ли кво стана?Мина първия месец.Ставам една сутрин,гледам папагала има няколко жълти пера поопашката.Викам си"Оня дрипльо ме е прецакал-дал ми е дърт папагал,почна да се нааква от първия месец...Ма и аз що не питах колко е годишен?"
...И ми домъчня ,ама кво да правя?!...Почнах да го къпя,а той ми вика"Добре дошли!"
...И ми стана мило,че е любезен с мен...Щото то ,нали тук никой не идва и...
Къпя го аз ,обаче това жълтото не се маха.Аз сапунисвам,а оня папагал вече направо пищи "Добре дошлииии.......Добре дошлииииииииии........." Ако знаеше някоя цветиста....И накрая си викам"Ще го оставя така оакан,пък утре пак ще пробвам...И папагала вика"Добрееее дошли!" някак с облекчение
...Ама той пък умря...Ей!Внимавай!Ай!Ти що пръдна бе ,куко!?!?Кво ме гледаш!Как ще ми пърдиш в хола,бе?!?Ай!Пак?Ай!
/Слга си марулята на дупето,започва да се върти като куче,което гони опашката си,лае,ритва някой по задникаV/
Зави ми се свят!/Разперва ръце,гледа нагоре,хили се,върти се в другата посока/
Иииии,знаеш ли колко е хубаво!/спира рязко,вика/
От уплах умря папагала,1пръдлив ненормалник такъв!
...Добре,ама аз нали все бързам и на другия ден забравих да го изкъпя...И на по-следващия също...И си мина бая време...
Поглиждам го една сутрин.Аууууууууууууууууу!Ми той целия жълт.Бяха минали11 месеца.Мислех да му спретна една хубава годишнина.Нали знаеш-гости,хубава храна,хубави питиета,хубава музика...Гостите да ги посреща той с "Добре дошли!"...Е, то тук никой не идва,ама ей така...И като го видях такъв жълт си викам:"Абе каква годишнина с тоя жълт папагал?Ще дойдат хората,кво като тука никой не идва,може пък да дойдат,ще го видят такъв,ще си помислят,че е оакан,щото те хората все си мислят разни неща и повече никога никой няма да дойде...
Никакъв празник!~Ще си празнуваме само двамата."
Обаче той пък умря...Не празника бе,кретен,папагала умря.От кво?От уплах?Ми що?Де да знам и аз що.Щото тъкмо отивах да му кажа,че като е жълт хората ще си помислят ,че е оакан и е по-добре да не каним гости и се почука на вратата.Да бе,на моята врата се почука!И аз се шашардисах,и не знам кво да правя, и въобще...Щото то нали тука не идва...И отивам да видя аз кой чука.Гледамдвама в бели манти,с бели шапки,с бели обувки,носят един голям бял чаршаф и се хилят като репи.Ей такива откачалки като тебе.Само дето ония дори и да са пръднали е било отвън,а на мен не ми пука кво става там.Ти обаче ми пърдиш в хола!
...И се сещам,че тия-ухилените сигурно идват за папагала,щата той нали все вика Добре дошли!В този дом сте винаги очакван..." и други дрън-дрън...Грабвам папагала и го скривам в кенефа.Отварям вратата и тия репите-бам! с чаршафчето,осукаха си ме едно хубаво,гушнаха си ме хората,тряс в-пикапчето,щрак -с ключенцето...Опа!Те били за мен.По сигнал.
Обаче папагала видял през ключалката всичко,уплашил се ,че няма да ме види вече и хванал и се обесил на синджира на тоалетното казанче...
Ония,беличките ме пуснаха бързо,щото станала грешка,ама кво от това?Хубаво не идваше никой...Що ми трябваше да го уча тоя папагал да вика "Добре дошли!"
Ама той верно умря...
/Вика с цяло гърло./
Папагала умря!От уплах!Шти вкарам накрая една тупаница,ега ти наместя сачмите,щото ми писна да ти повтарям,че моя бял папагал,дето после пожълтя,дето аз си мислех ,че е дърт и се оаква,а той само така си пожълтявал,умря от уплах.А тая маруля я късам на малки парченца,щото той така я обича.Кретен!
/Сепва се,поглежда марулята./

Ама той пък папагала верно,че умря...
От уплах,нали?...

/Сяда,започва да гризе марулята,цъка с език и повтаря няколко пъти все по-заглъхващо/

Ей,мама му стара!...
От уплах....
=========================================================================

ПРОЛОГ




Седеше, подпрял глава на юмруците си и му се прииска да удари нещо. Удари кучето. Някакъв помияр. Не го удари много силно- все пак беше му останало малко от онази смотана състрадателност...Кучето изскимтя, отдалечи се, после се върна и пак подпря глава на бедрото му. И двамата се надяваха. Кучето - че човекът няма да го удари повторно, човекът - че и кучето ще се махне най-сетне...Всички се бяха махнали. Всички бяха поели. Само той седеше вече толкова време подпрял глава на юмруците си, без да очаква нечие завръщане. С единствената надежда да се махне и този ненужен помияр...
Докато мисълта му лъкатушеше из някакви нейни лабиринти, той стана много бързо.
Прекоси уличката и се затича по тротоара. Кучето , в началото малко стреснато, изскимтя, но после го последва. То разбира се не знаеше за къде са се разбързали.
Тичаха така две, три, десет преки. Стигнаха до мостчето. Тук рядко успяваха да се разминат две коли, толкова тясно беше. А когато преминаваха и пешеходци, се налагаше да се изчакват. Човекът спря запъхтян, облакъти се на парапета и започна да плюе в реката. Плюше и гледаше. След като повтори това многократно, устата му пресъхна и вече трябваше все повече време , за да събере слюнка. Кучето беше седнало и го гледаше. Човекът се обърна към него и пак го удари. И пак не чак толкова силно - смотаната състрадателност... Този път кучето само се наведе и спря да го гледа.
Тогава, когато всичко изглеждаше крайно отекчително, човекът много бързо прекрачи парапета и скочи.
Кучето все още стоеше наведено - то единствено не беше пожелало да се махне...
Но човекът се беше махнал. Вече...

............................................................................................................................................................................

V - та Глава


- Здравей!
Не говореше с никого. Просто му се прииска да каже "Здравей!" . Спомни си колко пъти се е усмихвал на едва познати хора и им е казвал "Здравей!" . Сега нямаше нито един от тези хора. Дори не помнеше повечето. Замисли се. Не , не ги помнеше. Замисли се за тези , които на него са казвали ей така "Здравей!" . Спомни си ги всичките...Колко малка беше неговата улица. Едва се побираха къщите. Да не говорим за хората...
- Здравей! - каза отново.
- Здрасти! - отвърна му някой.
Заоглежда се изненадано. Не виждаше никой. Направи си заслон с ръка над очите и се вгледа по - надалеч. Пак никой. Помисли си , че му се е сторило. Беше толкова горещо. Понякога в горещините на хората им се причуват разни неща.
- Здрастиии... - настояваше гласът.
- Ми... Здравей...- поуплашен каза той - но кой си и защо не те виждам?
- Погледни надолу! - дружелюбно отвърна някой.
Веднага обърна очи надолу. Там имаше куче. Драскаше миловидно по крочола на овехтелия му панталон и потриваше глава в ръката му. Как не го бе забалязал? За какво чак толкова важно имаше да мисли? Нямаше ли време и желание за подобни запознанства?...
Когато беше малък имаше куче. Много приличаше на това, но краката на неговото бяха изкривени от някаква болест. Майка му не даваше да го води у дома. И той го хранеше под стълбите. Крадеше храна от вкъщи и тайно ходеше под стълбите. Взимаше недъгавото псе в скута си и говореше с него. Разказваше му деня си. Дори някои нощи...А то го гледаше все едно е благодетел. Всеки ден когато се прибираше, подсвиркваше на нещастното псе. И то изникваше от някъде с недъгавата си походка и щръкнала , весела опашка...
Всичко това го заля.
Наведе се и понечи да сложи кучето в скута си. Но, когато погледна него вече го нямаше...
- Здравей! - опита той.
Все едно се опитваше да извика кучето
- Здравей, здравей, здравей, здравей....
С всяко повтаряне гласът му ставяше все по - писклив. По - търсещ... По надяващ се...
- Здравееееееееееееееееееееей...
Въртеше се в кръг и гледаше във всички пооки. Зави му се свят. Приседна. Мина малко време и той се опита да се сети какво се бе случило с неговото куче .
Един ден се прибра и подсвирна, както обикновенно. Кучето не дойде. Не се появи и в следващите часове.Нито в следващите дни. Всеки ден се прибираше и подсвиркваше все по глухо. Започваше да се досеща. Все пак децата не са глупави. Но хранят надеждете си с измислици , които в последствие им излизат скъпо. Така мина седмица. После втора...После спря да ги брои. После забрави.
Но сега... Сега седеше прималял от въртенето и си спомни всичко.
-Здравей...- прозвуча гласът му глух и гърлен...

А кучето изпълзя изпод един скъсан вестник. Повдигна уши, загледа го с интерес. Допълзя до него и го подръпна леко за крачола. Все едно го канеше да се скрие от жегата под вестника. И тогава разбра , че кучетата не говорят. Просто така му се е сторило от горещината.
- Здравей - каза усмихнат и почеса кучето зад ушите...

.......................................................................................................................................................................

VІІІ глава

Не неше повече от 14.00 часа. Жегата мореше. Косата му се бе спластила под овехтялата шапка. Дланите се мокреха и щом понечеше да ги избърше в панталона си, оставяха мазни петна. Коженото му яке беше загубило цвета си на места, но ръкавите все още бяха дълги, Родителите често му купуваха дрехи без него. А после все не стигаше време да се поправят. Не стигаше време, не стигаха пари...
Дори в дни като този- сух и горещ, той не оставяше якето си. Това бе единствената му връхна дреха. Страхуваше се , че може да го изгуби. Да изгуби и това... А и нощите понякога ставаха студени.
Беше се отпуснал до един крайпътен мотел и си почиваше от пътя. Не можеше да си позволи стая. Неможеше дори да си поръча бира, а жегата мореше. Носеше само една торба с орехи. Беше ги събирал по пътя и се надяваше , че може да ги продаде на някого. Но досега не се бе осмелил да ги предложи. Само присядаше до пътя и разтваряше торбата..
- Ей, момче? - чу нечий глас. - Какво правиш?
Стъписа се. Погледна по посока на гласа.Гласът беше нисък и гърлен.
Едра жена с голямо деколте пушеше, а част от пепелта падаше на рамото му.Гримът й бе ярък , дебелите й пръсти почти не вадеха цигарата от плътните й устни.

-Почивам си , госпожо – каза той и понечи да стане.
Толкова често беше гонен. Бе свикнал на подобно отношение. А свиква ли се?...
Какво има в торбата? - попита жената.
- Орехи. Надявах се да ги предложа.
Жената го гледаше и пушеше. Не каза нищо. Гледаше го продължително с присвити от пушека очи. Вече му стана ясно. Вдигна торбата от земята и бавно я върза около кръста си.
- От далеч ли си? - ненадейно проговори тя.
- Не, госпожо.
- Ела – посочи жената с глава мотела.
За миг през ума му премина дори надежда. Но после се сети за един старец , който беше срещнал отдавна. „ Само глупаците са хранят с надежди, момче...“. И веднага се отказа от тази идея. От идеята да се надява.
Жената вървеше бавно и тромаво. Не се обръщаше. Сякаш беше сигурна , че той я следва. Той я следваше. Неизвестността отдавна не го плашеше. Не можеш да уплашиш някой, който знае, че няма каво да губи.

Можеш само да го заинтригуваш.
Стигнаха до мотела. Вътре имашеи бар.Няколко мъже пиеха бира и бършеха челата си от потта.Дамата застана зад бара. Наля в нечиста чаша някаква течност и я побутна.
- Пий – каза тя.
- Не мога , госпожо, нямам пари.
- Пий – повтори тя , без да вади цигарата от устата си.
Повдигна чашата и отпи. Но не жадно и ненаситно. Просто отпи.
- Колко орехи имаш? - изръмжа дамата.
- Само тази торба – отговори той – толкова събрах.
-Дай ги!
Погледна чашата. Някой го беше научил да си плаща. Подаде торбата.Знаеше , че ако беше продал орехите, шеше да има пари и за супа, но нямаше избор. И без това не бе продал нищо.
- Можеш ли да готвиш – попита жената.
- Не.
- А можеш ли да приготвяш сладкиши?
- Не.
- Ще се научиш.
- Сигурно, госпожо.
Жената почти се усмихна. Продължаваше да го гледа. Той пак отпи.Почувства се не на място. Допи питието си и се приготви да си тръгне.Сети се за торбата. Понякога нощем завиваше краката си с нея. Беше му нужна. Събираше някои неща в нея по пътя. После ги даваше на

някой. Или ги разменяше. Или ги консумираше. Или ги употребяваше...Колко интересен беше живота му. И колко малко му бе нужно. Но си искаше торбата. Дори в тази невъобразима жега. Макар да потеше гърба или кръста му, той имаше нужда от нея.
- Бихте ли ми върнали торбата, моля? - глухо, но категорично прозвуча гласът му.
- Няма ли да останеш? - продължаваше да го гледа жената.
- Не , госпожо, аз ... Аз трябва да тръгвам.
Думите й го бяха накарали пак да се надява. Този път не се сети за стареца. През главата му минаха всички нощи. Безсънни. От страх. От безнадеждност. От безсилие. И всички дни. Наситени с очакване за нощите. Искаше му се да има къде да се прибира. Дори тук. В този бар. Но думите вече бяха свършили работата си. Бавно стана от стола. Жената му подаде торбата. Той я преметна през рамото си. Благодари с кимване за питието и тръгна към вратата. Улавяше погледа на пълната дама в тила си. Искаше му се тя да го повика. Този път нямаше да откаже. Този път щеше да излъже , че може да готви. Оставаха му три стъпки до вратата. Две... Прекрачи прага.
Продължи. Почти стигна до пътя и се заоглежда за посока.
- Ей, момче, забрави си шапката.
Обърна се и видя дамата. Тя викаше и махаше с шапката му. Беше си забравил шапката...Хубаво е да имаш нещо , което да забравяш някъде. Понякога. Наведе глава, усмихна се и тръгна към мотела. Когато стигна, взе шапката си от жената и я погледна.
- Мога да правя орехов пай...- каза той.
- А аз тъкмо си набавих пресни орехи – отвърна дебелата дама ,без да спира да го гледа с присвитите си очи...


................................................................................................................................

X ІІІ глава

Беше седнал срещу малкия фонтан. Наоколо се разхождаха хора. Някои явно туристи, защото хвърляха монети във фонтана. Беше облачно и небето току проронваше някоя капка. Пред него застанаха две деца и пуснаха на земята няколко монети. Дребни монети. Той ги погледна , но не ги взе. Не беше седнал затова там. Почиваше си. Проследи децата с поглед. Те изтичаха до родителите си и го посочиха. Майките им ги помилваха по главичките. Досети се за разговора им. Възрастните явно поущряваха децата си за проявеното благородство. Наведе очи надолу. Знаеше прекрасно как изглежда. Но се заоглежда без да се движи. Обувките му отдавна не ставаха за носене. Единият крачол беше раздърпан и висяха конци от него. Маншетите на ръкавите бяха протрити. Разбра реакцията на децата.
Взе монетите. Подхвърли ги в ръката си. И небето пак пророни капка. Стисна юмрука си и монетите прозвъняха. Погледна пак към децата. Те вече си играеха с друго. Децата бързо забравят. Или така им се иска да си мислим... Умни деца.
Тръгна към отсрещния магазин. На тротоара пред магазина седеше старец. В краката му се мъдреше шапка. Той подхвърли монетите... За какво му бяха? Не беше там за това.
-Видях те – каза старецът.
-Какво сте видял? - обърна се изненадан той.
-Видях какво направи – изхлипа човекът – но и ти имаш нужда.
-Не, нямам.
Опита се да продължи пътя си. Сети се за децата. Обърна се да ги погледне. Те още бяха там. Играеха си. Някога и той искаше да има деца. Беше си представял как ще седи в дървен стол до масата, а те ще си играят на пода. Щеше да бърка в джобовете си и да им дава дребни за бонбони... Все още тази мисъл го караше да се усмихва. Но нямаше деца. Имаше представата за тях и това го караше да се усмихва. С времето се бе научил да мисли , че няма да има нищо. И вече все по-малко го болеше от това.
-Хубави са , нали? - обади се старецът и посочи децата.
-Да, много са хубави.
-Ти имаш ли? - попита пак възрастния човек.
-Не. Нямах време.
-Винаги има време...
-Да, господине...
Не му се обясняваше. Нямаше нужда, нямаше смисъл... Пое по уличката. Единственото му желание бе да се махне от тук, от този фонтан. Да повърви, да спре да вижда децата. Да спре да чува стария господин. Да спре да усеща нечие присъствие до масата , която не притежава... Но хората не притежават способността да бягат от себе си.
Те бягат само от неосъществените си желания.
Стигна до мостчето. Свря се под него. Загърна се с избелялото си яке. Присви колене до тялото си и зачака времето да се оправи. Подпря буза в скръстените си лакти и загледа угасващите светлини. „ Ще постоя за малко тук и ще тръгна. Само да се посгрея. Само да преминат облаците.“

Когато след около час беше готов за път, осъзна , че е изкарал една дрямка. Две хлапета стояха срещу него и го гледаха. Пуснаха някакви монети на земята и продължиха да го гледат. Той погледна монетите. После потърси с поглед магазина отсреща. Там нямаше никого. Взе монетите, подхвърли ги в дланта си и ги подаде на децата.
- Купете си бонбони...



........................................................................................................................................................................

ХVІІІ глава

Студа проникваше навсякъде. Докосваше всяко открито място от тялото му, а то не бе само едно. Пръстите го боляха при всеки допир. Обувките му бяха от плат и отдавна бяха мокри, а краката вкочанени. На моменти го боляха, на моменти не ги усещаше. Накрая го болеше всичко. Шапката му бе прогорена от цигара на няколко места. Това предизвикваше смях у хората. На него му беше студено. Небето тежеше.
Едрият месар гледаше без да мига. Точеше ножовете си. Но днес нямаше много работа. И непрестанно гледаше в него. Със сигурност кроеше нещо. Но как да предположиш мислите на другите? Другите са умни. Другите могат.

Той беше клекнал до магазина за месо. Пред него имаше малко вързопче с цветя. От къде цветя в този студ?...На път за в къщи минаваше през големия хотел. Отпред имаше красиви цветя.Беше си отчупил няколко. Присъди ги по брега. Те се хванаха. А когато времето не позволяваше ги завиваше в шала си. И така ги отгледа. "В къщи" беше един заслон под мостчето. Всяка вечер се връщаше там с облекчение и надежда. Но нищо не го изненадваше. Всичко си беше същото. Само цветенцата растяха. Променяха се. Ставаха все по - красиви и силни.
Студа проникваше в тялото му. А месарят продължаваше да го гледа. Минаваха хора и току някой си кпуваше цвете. Продаваше ги евтино. Искаше само да си купи нов шал. От по-грубите.
Когато преди време ги беше присъдил, не се надяваше , че ще ги продава. Искаше да си направи хубаво място, което да гледа, докато си почива. Но времената се менят. Времената винаги се менят. И сега се наложи да избира. Цветята или нов шал. От грубите.
Хората не губят желанието си за живот. Дори , когато това желание е безмислено.
- Ще взема цветята - каза месарят.
- Защо?- изненада се той.
- Аз ще ги продавам - свъси вежди едрия.
- Те са мои... - опита се да каже нещо.
- И какво от това? Аз ги искам. Днес работата не върви. Имам семейство. Защо ти обяснявам. Дай ги!
Месарят посегна към цветята. Преди да успее да се изправи, човекът ги бе взел и вече крещеше. "Цветяяя, цветяяяяя... Красиви цветя за вашите жениииииииии.... За вашите любимии и майкиииииииии...."
Хората се заобръщаха. Някои си купуваха. Други се усмихваха. Но продажбата вървеше доста добре и след около двайсетина минути всичко беше продадено.
Остана до магазина чак до вечерта. Какво очакваше? Че месарят ще му даде част от парите? Че ще му благодари? Знаеше , че нищо от това няма да се случи. Стоеше там и нищо не можеше да направи. Накрая си тръгна. Без шал. Без цветя- беше ги изгубил...И щеше да се прибере под мостчето, където вече нямаше красиво място, до което да си почива...
Обувките му се бяха намокрили, а пръстите на ръцете го боляха много. Знаеше , че и тази вечер няма да заспи... Но този път въпросът не беше само в студа...

На сутринта стана и тръгна към месарския магазин. Какво щеше да направи? Магазина бе затворен. Той се изненада. Заоглежда се. Встрани се бе събрала група хора и си говореха.
- Взел оборота и се запил...-каза възрастен мъж.
- Е - обади се дама със смешна шапка - той често го прави.
- Да, но този път си е намерил майстора - каза господина - жена му го е изгонила...
Групата се разсмя.
Тръгна към доковете да си потърси работа, а вятъра свистеше. Беше нахлупил пробитата си шапка. Обувките му не бяха изсъхнали, а протритата яка на дрехата му едва стигаше до брадичката... Усмихна се. Сети се за красивото място, което гледаше докато си почива и спря. След миг махна с ръка, лицето му стана бледо и продължи...



.......................................................................................................................................................................

ХХХV глава


Каква нощ беше само... Непознати танцуваха и се усмихваха. Деца крещяха в страх , че не виждат за миг родителите си. И как се озаряваха личицата им в следващия, когато ги зърваха... Балони, пъстрота... Слънцето не залезе до късно...
Беше се подпрял на някакъв уличен стълб и не искаше да забрави. Искаше всичко да остане в главата му. Непроменено. Но знаеше , че с утрото картините ще почнат да бледнеят. След седмица ще се окаже , че помни само отделни сцени... И накрая ще се сеща все по-рядко. Каква ужасна неспособност.
Но помнеше друга нощ.
Прибираше се към мостчето. Всички магазини бяха затворени. По улиците почти нямаше хора. Закъснели коли с подпийнали пасажери. Тук там някоя работеща улична лампа.... Сумрак. Тогава работеше при обущаря. Беше почтен господин и му плащаше редовно. Тази вечер имаше доста поръчки и поработиха до късно. Когато си тръгваше вече обущарят се обърна и му каза:
- Закъсняхме. Утре ела половин час по-късно.
- Багодаря- каза той.
- Нали знаеш къде са парите- почти прошепна обущарят- вземи си надницата от там.
- Добре.
Отиде до малкото шкафче и взе точно толкова , колкото му се полагах за деня.Не бяха много. Но стигаха и да пести. Стигаха или той бе решил да пести? Искаше да си купи дюшек. Беше виждал такива. Когато се прибираше , поглеждаше през прозорците на къщите. Интересно му беше. Някои слагаха масата за вечеря, други се караха, трети целува жените и децата си за лека нощ...Беше видял дама , която постила чаршафи на легло. Доиска му се и той да има. И реши да пести. Не за легло. За дюшек. Човек трябва да знае колко може. И да иска да може повече. Той можеше само за дюшек.
Но това не го караше да се чувства различен. Хората го караха да си чувства така.
Наметна дрехата си и понечи да си тръгне. Обущарят го погледна изпод очилата си и каза:
- Колко взе?
- Колкото всеки път- повдигна рамене той.
- Вземи още 10.
- Няма дребни , господине. Само банкноти са останали.
Обущарят- дребен мъж на преклонна възраст, стана , бръна в джоба си и извади сумата на монети.
- Ето.
- Защо? Нали и днес е като всеки друг ден?
- Закъсняхме много. Теб сигурно те чакат. Вземи!
- Благодаря!
Никой не го чакаше, но взе парите.
Тръгна си. Утре пак щеше да дойде и да изработи надницата си. Но тази нощ беше доволен- беше изкарал с 10 повече.Вървеше и дори се усети , че тананика. Изведнъж бръкна в джобовете си и напипа дупки. Спря. Не усети монетите. Снегът под краката му скърцаше. Лампите премигваха. Къде бяха монетите? За миг се изплаши. Може би не ги бе взел?! Не, не беше това. Никога не пропускаше. Върна всяка секунда през главата си. Всичко си беше наред. Човекът му беше платил. Мина една кола. Хората му подсвирнаха. По пътя имаше коловоз от вледенен сняг и колата се подхлъзна.
Но той видя , че от фаровете пътя се осветява. Върна се назад. Гледаше утъпкания сняг и търсеше парите си. Не бяха малко. Бяха с 10 повече. С 10 повече за дюшек. Реши да чака друга кола. Може би тя щеше да хвърли по- голяма светлина и да ги намери. Може би. Хората вярват в "Може би".
Мина половин час. Друга кола не мина. Още десет минути. Още пет. Нищо. Накрая му мина налудничавата идея да не се прибира. Щеше да чака. Щеше да търси цяла нощ. Това бяха неговите пари. А не можеше да си позволи да ги изгуби. Започна да рови. Всяка крачка назад. Сантиметър по сантиметър. В тъмното.
Стори му се , че вижда силуета на обущаря. Далеч. Той беше семеен .Какво щеше да прави по това време на улицата? Сторило му се е.
Мина друга кола. Нищо не видя. Ръцете му вече не усещаха. Веждите му се бяха заскрежили. Ушите му бучаха. Но той трескаво риеше снега и търсеше. Каквото и да изгубиш, губиш част от себе си. Продължаваше да рови и усети, че е потен. Как така ? В този студ? Седна на земята.Подпря натежалата си глава на дланите си. Отдавна трябваше да зашие тези джобове. Беше положил толкова труд. Но най- важното бе , че тази вечер му бяха платили повече. Бяха го оценили.
Понталоните му се намокриха. Той стана, изтупа снега от дрехите си. Огледа се. Намери някакъв найлон и няколко къса хартия. Положи ги на земята. Точно там , където мислеше , че са монетите и легна. Никой нямаше да му вземе нещо негово.
На другата сутрин се събуди премръзнал и почти ням. Бързо, доколкото можеше се пооправи и започна да търси. Намери 3-4 монети и ги прибра. Неговите.Трябваше вече да е на работа. Вървеше към обущаря и влачеше краката си по пътя. Ако не намери парите си по пътя , поне да не ги намери друг.
-Здравейте, господине- каза той.
- Здравей, момче.
- Малко закъснях.
- Не си. Навреме идваш. Но трябва да ти кажа нещо.
Сигурно щеше да го изгони. Обущарят беше добър човек, а той закъсня...
- Вчера си забравил надницата си на масата, момче. Толкова много ли ти плащам- засмя се човекът.


Защо ли помнеше нощта с монетие?. Когато тази, сега бе преситена с балони и пъстрота....Изправи се, изпъна дрехата си надолу, бръкна в джобовете си и тръгна сред шумната тълпа.


.......................................................................................................................................................................



Тъпото копеле , за което се грижи душата ми


Премина през малката гара в едната посока. После в другата. Седна на пейката. В края на сградата имаше автомат за бира. Не изпращаше никого. И не посрещаше. Обичаше да идва тук. Влакчета пристигаха, заминаваха.Слизаха и се качваха хора. Някои бързаха. Представяше си , че лицата им са професии. Все едно играеше игра със себе си. Почти никога не губеше. Но това не го караше да се чувства победител.
И той беше пътувал с влак. Отдавна. Беше излъгал , че влакът тръгва по- рано. Отиде сам до гарата. В чантата му имаше сандвич и бира. Седна на перона. Краката му висяха и той ги размаха като дете. Бръкна в чантата и извади бирата. Отпи. Беше ясен залез. От онези , които не предлагат неповторими гледки. Когато се чудиш дали изобщо нещо помръдва. Но му харесваше. Не изпитваше нужда от неповторимости. Искаше да е сам.
Онякъде се появиха цигани. Семейство, семейства... При тях човек никога не знае... Възрастните казаха нещо на децата и ги отпратиха. Малчуганите се втурнаха из перона и щом видеха човек, го заговаряха. Той беше встрани от самата гара, но по жестовете на хората разбра , че децата просят. Някои гонеха хлапетата, други пускаха монети в шепите им. Той пак отпи. Бръкна в джобовете си. Изрови някакви дребни. Помисли , че ще дойде и неговия ред - трябвяше да е готов .
Изведнъж децата се струпаха на едно място. Преброиха събраното и се втурнаха по посока на старите цигани. Вече приближаваха. Той се изправи. Отвори ръката си и зачака малките. Тичаха с диви писъци и веещи се парцаливи дрешки. Стигнаха до него. И го подминаха. Ръката му увисна. Все едно не го бяха видели. Не разбираше. Едно съвсем малко и леко накуцващо момченце последно догонваше другите.Той го спря.
- Ето - показа монетите в шепата си и понечи да ги изсипе в ръчичката
- Не, чичо, не ги ща - отвъра хлапето и леко се отдръпна.
- Защо?
- Не земаме от такива, тате не дава.
- Защо...
- Не знам бе чичо, тате не дава...
Детето се затича нататък , доколкото недъга му пзволяваше....
Той се наведе. Изведнъж се сети.
- Имам сандвич - извика след детето.
То не се обърна. Тичаше, все едно бяга от него.
Отпусна се на перона и загледа сандвича. Потърси бирата. Не я намери. Погледна. Децата , тичайки я бяха съборили и тя се бе изляла. Какво от това. Не искаха парите му, не искаха сандвича...Не искаха нищо от него. Дори циганите.
Наближаваше време за влака. Никой не го изпращаше. И никой нямаше да го посрещне. Беше ли нужен....

Сега седеше не пейката на малката гара и не се сети защо си спомни точно тази случка. Влакчето дойде. Слязоха и се качиха хора. Той бръкна в джобовете си. Извади няколко монети, отиде до автомата , взе си бира и я изпи на един дъх. Нямаше за кого да я пази . Или на кого да я занесе. Тръгна към центъра на града. След няколко преки групичка от 15-16 годишни подтичваха и си пдаваха топка.
- Ей, имаш ли пари? - подвикна един от младежите.
Той се обърна. Да, на него говореше.
- Да, ти, имаш ли пари?
- Не.
- Момчета, и тоя не става - подвикна момчето на приятелите си.
И му се прииска да не беше купувал бирата...


Сря Авг 12, 2009 3:35 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пет Яну 09, 2009 10:47 am
Мнения: 6067
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: * * *
И защо трябваше да чакаме толкова дълго тази красота? :| Струваше си чакането. :roseforyou:

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Авг 12, 2009 3:55 pm Профил Галерия на потребителя
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: * * *
Маринскааааа, Маринска! Голям си сладур! В типичен Марински стил струпа сичкото на веднъж :|
а тук имаш фенове, които ти редовно пренебрегваш :hat:

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Сря Авг 12, 2009 6:26 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 1:06 pm
Мнения: 81
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: * * *
Бе не знам струвало ли си е чакането и фен съм ви аз, но определено не е всичко....:P


Сря Авг 12, 2009 8:12 pm Профил
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: * * *
Давай!!! :) :) :)

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Сря Авг 12, 2009 8:19 pm Профил Галерия на потребителя
Аватар

Регистриран на: Вто Дек 16, 2008 6:45 am
Мнения: 3073
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: * * *
:D Винаги е хубаво да се появява от някъде, някога, някак една усмихната чукча.

_________________
Нищо прекалено, но всичко докрай!


Пет Авг 14, 2009 6:46 am Профил Галерия на потребителя WWW

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: * * *
аз не мога да разбера едно значи.
защо сега ние трябва една по една, всяка в отделен пост да си кажем това, дето ни е на сърце, като можехме да се уговорим и да изтряскаме всичко в хор в един единствен пост както Маринска го стори? :D

искам само да кажа, че когато за първи път те прочетох преди доста време, бях зашеметена.

честно. :roseforyou:

_________________
i`m gonna tell God everything


Пет Авг 14, 2009 7:23 pm Профил Галерия на потребителя
Аватар

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 6:42 pm
Мнения: 2661
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: * * *
Е от кога те чакам!
:| :| :|

_________________
:inlove: IN LOVE :inlove:


Съб Авг 15, 2009 5:28 pm Профил Галерия на потребителя
 [ 40 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4  Следваща


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: CommonCrawl [Bot] и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov