Последно посещение: Вто Дек 06, 2016 5:56 pm Галерия Галерия   Дата и час: Вто Дек 06, 2016 5:56 pm




 [ 28 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3  Следваща
Deja vu 
Автор Съобщение

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Deja vu
НА АЛЧНИЯ АВГУСТ СТУДА

Свечеряваше се, когато напусна града. Отдавна не беше минавала по този път. Като че ли вечност е минала от тогава. Цяла вечност. Спомни си първия път и вълнението, което я съпровождаше. Онзи задъхан трепет като пред приключение. Беше също такава гореща лятна привечер. Колата летеше, музиката й създаваше образи, а стомахът й беше свит на топка. Същият път я водеше към най-вълнуващите преживявания в битието й.
Колата зави надясно и без малко да излезе от пътя.
- Рефлексите ми се скапват от жегата. – каза си тя с иронична усмивка. Толкова горещо, а студът отново пълзеше по кожата й. Колкото и пъти да се опитваше да го обясни някому, никой не разбираше как е възможно да изгаряш отвътре, а отвън да те къса и нищи студът. Никой не го разбираше. И тя не го разбираше, но познаваше това състояние. Почти беше свикнала с него. Почти не му обръщаше внимание.
Странна връзка имаха. Вдъхновена и не признаваща нищо. Без компромиси и без съжаления. Нямаше друг като него – толкова уверен, толкова вдъхващ доверие. Никой не бе успял да я разтвори така във въздуха. Помагаше й да не стъпва по земята, когато върви. В деня, в който премина 18 километра през затворени поради виелиците пътища и успя да се добере до нея макар и посинял вече, тя разбра, че и последната й защита е паднала. Нямаше от какво да се страхува. Дори не чувстваше липсата на така измислената си свобода. Когато се събудеше и виждаше усмихнатото му лице пред нея, й ставаше и смешно и спокойно. Стоеше с часове клекнал пред леглото и чакаше да се събуди. Дори и това престана да я притеснява. Синхронът в мислите и желанията им беше пълен. Чрез него тя се опита да опознае себе си, а чрез желанията му да изпълни своите.
Пътят лъкатушеше надолу и минаваше през гората. Високият бор, на който се учеше да стреля с прашка не се виждаше от пътя, но тя знаеше, че е там. Кой знае колко други хора са минали край него. Голямата поляна тъмнееше в сумрака и изглеждаше спотаена и някак посърнала. „От жегата е. Всичко умира в тази жега.” Скоро ще се покаже луната. Помнеше я, голяма и близка. А звездите безбройни и ярки. Няма такива звезди в града. Там изобщо няма звезди. Табелата я предупреди, че навлиза в отдавна забравеното място. Не погледна в ляво, пътят, който водеше към гробищата, без да навлиза в селото. Пътят, по който се прокрадваше много пъти, за да остане сама с вината си. Видя, че кръчмата е отворена. Наричаха я бар – като че ли това я правеше по-различна. Спря и слезе, без да бърза. Огледа се за стълба с щъркелите, но не го видя. Влезе в двора и пое дълбоко въздух. Имаше хора вътре. Това я уплаши. Не обичаше разни хора да се взират в нея. А винаги се намираше някой да го прави. Като че ли можеше да чете мислите й. Мислите, които никой нямаше право да вижда. Влезе и седна в най-тъмния ъгъл. Винаги предпочиташе да е в тъмния ъгъл. Това я караше да се чувства защитена и сигурна. Изтърпя любопитните погледи. Интересът на хората винаги се провокира от новото и непознатото. След пет минути барманът дойде и донесе питието й. Тогава разбра, че я е познал. Помнеше я. Че как няма да я помни. Те всички бяха атракцията на това пусто място сравнително дълго време. Всяка тяхна поява предизвикваше вълна от мълви и догадки. А появата на „красивите художнички” предизвика едва ли не църковен събор край езерото.
- Отдавна никой не се е отбивал насам, каза барманът с лек въпрос в гласа.
- Работим. Всички работим.
- Ми то си е така, тряба се яде нещо.
- Да, така е. Чудно, че не сте затворили. Идват ли достатъчно клиенти.
- Не като преди. То винаги си е било така де. Само тогава беше изключение... Хората се вълнуваха. Любопитни са хората на село.
- Навсякъде са любопитни. Ще се върна по-късно. Нали ще изчакате, за да телефонирам.
- Разбира се, и до сутринта ще стоя, ако трябва. Няма проблем.
- Все така любезен и отзивчив сте, господине.
- А аз все така не съм чул друг да ме нарича, господине.
Забеляза, че два от предните му зъби липсват. Като че ли това имаше някакво значение в това затънтено място.
Изпи последната глътка от чашата, стана и излезе.
Въздухът беше прохладен и лек. Тръгна бавно по моста и оглеждаше всичко с някаква мъчителна настойчивост.
„Да не си посмяла да погледнеш встрани като си с мен. Ясно?”, Смееше се, но очите му не се шегуваха. „Мен и не ме интересува какво има встрани, няма се плашиш.”, отговаряше със смях и се надбягваха до къщата.
Къщата изникна съвсем неочаквано пред нея. Като че ли очакваше да не е там. Изглеждаше призрачно на лунна светлина. Така и остана недовършен последния етаж. Етажът, през който се виждаше част от небето. Затвори очи и пое рязко въздух. Постоя така секунда-две и ги отвори пак. Къщата си беше там. Празен дом на празни планове. Ослуша се за кучетата. Тишина. Би било глупаво наистина да очаква кучетата да са още там. Може и да са умрели. Нейното умря от мъка. Тези защо да не са били също толкова верни. Вратата зееше полуотворена. За момент се изкуши да влезе, но се уплаши от това, което можеше да се разиграе в ума й. Човек никога не знае кога може да се взриви нещо в мозъка му.
Вече не си спомняше как започна кавгата. Дали с едно глупаво име, което тя извика поради навика да пренася служебните си ангажименти навсякъде. Или с онова закъсняло признание, което никога не бе и помисляла, че може да направи без принудата на огъня. Така или иначе се случи. Страшен, зловещ, невъзможен. Дяволът й нашепваше думи. А тя ги крещеше. Думи, които бяха толкова безсмислени, колкото и невъзможни. Неверни. Обвиняващи. Крайни. И осъждащи. Когато лудостта те обземе тя помита всичко. Край! Край! Тази дума я опияняваше и й придаваше нова сила на беса й. Край – мантрата на новата й личност. Този път ще бъда твърда до край. Край! Не ме интересува твоя край – не с тези номера. Тези номера ги знам. Умри да видя като как ще стане това. Не се обърна, когато излезе от стаята. Спря само за миг да чуе какво вика подире й.Някакъв студ я сграбчи. Само тръсна глава и се успокои. „Хайде сега, има си хас да се поддам и на внушения ала Стивън Кинг.” Беше чела за проклятието, но не вярваше в проложението му. Тръгна бързо и си каза, че на другия ден ще му се обади да го успокои. „Една нощ на несигурност никому не е навредила. Трябва ли на всяка цена сега да го успокоявам. Нека не знае 24 часа.Нека се измъчи и той малко.” Само че на следващия ден замина спешно за София и не успя да му се обади. Когато се сети в самолета си каза „Значи още един ден му се пада в неизвестност. Може пък да е за добро. Ще си починем няколко дни един от друг.”
Когато вечерта й се обадиха не разбра какво й казват.
Шофьорът на камиона бил заспал явно. Аудито не приличало на нищо.
„Какво? Какви глупости ми говориш ти? Кажи му да не се прави на идиот, защото като се върна ще го пребия! Не понасям тъпи шеги!...Не понасяммм...Не понасяяяммммм...Нееееееееее.!!!”
Когато влизаше в града все още вярваше, че това е най-безумната шега, която някой може да роди и стискаше в ръце пуловера за празника.
Никой не разбра защо там направиха погребението. Никой не разбра защо родителите му се съгласиха. Носеше пуловера и на погребението и не знаеше какво да прави с него.
Стигна неусетно до езерото. Видя върбата на брега и се насочи към нея. Седна и се загледа в тъмната вода. Всичко беше притихнало и нищо не подсказваше, че има някой там. Очите й потъваха във водата, почти се сливаха с нея. Когато сълзите потекоха, дори не ги усети. Отдавна беше престанала да е господар на сълзите си. Отдавна беше признала правото на очите си да имат свой собствен живот.
Първите дни беше поносимо. Само това треперене на цялото тяло. Тъмните ъгли, в които се криеше от всички. И очакването нещо да се случи. Нещо да я събуди. И пуловерът, който стискаше от дни. И студът, който се настани за неограничено време. После дойде гневът. Гневът срещу земята и небето. Гневът срещу собственото й безсилие и чувство за вина. Тогава откри заобиколния път до гробището. Вечер се прокрадваше там и осъмваше. Безкрайни нощи. Болката вече беше взела физически израз. Нещо се разпъваше и дереше вътрешностите й. Болеше, защото ръфаше безмилостно. Тихо скимтеше и сълзите свободно се изливаха по ръцете й. Срамно, срамно отчаяние. Запомни думите. Не ги забрави нито за миг. Само това помнеше. Един ден все пак я откриха. Сенки придружават сенките. Колко ще трае това, попита някой една нощ? Колкото е необходимо. Чуваше приглушените им гласове от входа, защото нощите на такова място са тихи. Имаше и други нощи, изпълнени с ярост и гняв. Тогава ставаше опасно. Но изгревът отново я сварваше приседнала на бордюра с безмълвен вик.
Първата нощ, в която не отиде да осъмне на гроба беше изпълнена с шепот и треска. Ръце, някакви ръце, които я носят и заливат с вода. „Това трябва да има край. Човек не е създаден да страда по този начин. Трябва някой да сложи край.” И решиха, че е болна. Дълго време лежа в болницата. Всеки ден идваха и си отиваха. Кому да каже, че това, което я изяждаше бе собствената й вина. Собственото й безумие. А то не се лекува. И думите, които запомни завинаги. И студът, който не я напусна никога.
Един ден чу смях. С изненада разбра, че е нейния. Звучеше някак неестествен, като гарванов вик, но беше смях. Започна да се учи отново да ходи, да говори, да се храни. Случваха се неща, но винаги, винаги ставаше това, което й бе обещал в онази нощ. С времето се научи да различава нещата, които имат значение и които не. Научи се да цени всеки жест и дума, които са подарени. Защото знаеше, че са просто подарени и човек никога не знае кога ще си ги вземе обратно небето. Забрави истината за вината си и погледна по-реалистично на нещата. Повярва, че това няма връзка с нея, а е просто лош късмет. Единствено й тежеше, че не получи прошка и че не можа да каже, че всичко, което изрече (колко снизходително) в онази нощ бе измислица. Това не можа да каже никога.
Когато вечерта взе пуловера и тръгна, вярваше, че отива да се прости завинаги с вината си. Че отива да сложи край на тази безсмислена история. Да вземе правото си на собствен живот обратно и да даде ясно да се разбере, че не вярва в бабешки проклятия изречени от млад зевзек. Тръгна решително и самонадеяно. Да си изисква правата.
Влезе в гробището и дори не бе нужно да се оглежда. Краката й сами намираха пътя в мрака. Стискаше пуловера и цялото й тяло излъчваше решителност и сила.
Остана права и сериозна. Нямаше намерение да се въргаля по земята като човек, който има нещо, от което да се срамува.
- Знаеш ли, отне ми време да реша, че не си прав. Донесох ти пуловера най-после. Аз нямам какво да го правя. Не мога да го подаря на някой. Нито мога да го нося. Нито е редно да го държа. В края на краищата няма да правя дом-паметник. Не знам какво си въобразявал в онази нощ, но аз имам свое мнение по въпроса. Съжалявам, че стана така, но всъщност нямам никаква вина за случилото се. И ако си поне малко честен, ще признаеш, че съм права. Най-мразя, когато млъкнеш по този начин. Вечно трябва да отгатвам настроенията ти и да реагирам според тях. Живях, за да те забавлявам. Но ти искаше това. Сега вече ми е време да се оттегля. И въобще недей да спориш. Имам право на собствен път. И да ти кажа, въобще не ми беше забавен последният номер, който ми извъртя. Въобще. И нямаше нужда да се вживяваш и ръсиш клетви като някой разбеснял се поп. Мислиш ли, че въобще съществува някой, който може да е по-суров към мен от мен самата? Не вярвам. Не беше нужно да ме пращаш в ада. Този дето сама си го създадох е предостатъчен, може да си сигурен. И въобще ми писна. Ей това дойдох да ти кажа. Само това. Всичко друго съм ти казала вече. Всичко. Вземай си пуловера и това е. Аз приключих. Ясно ли ти е??? Ясно ли ти е, питам?!? И ако не те затруднявам много с претенции, моля, ела си вземи шибаното проклятие и се пръждосай с него!!! Че ми писна! Писна ми!!! Край.
За миг постоя така. Отпусна ръце и пусна пуловера да падне на земята.
Нещо се згнезди в гълото й, надигна се заплашително и я задави.
- Ооо...оо.
Отпусна се на земята и заплака. Заплака с отчаянието на човек, който погребва някого.
- Моля те!...моля тее!...моля теее!...ооо...моляя тее!...моля те!...
Когато слънцето изгря тя все още беше там и само устните й безмълвно викаха: моля те!



_________________
i`m gonna tell God everything


Нед Дек 14, 2008 9:42 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu
ТАНЦЪТ НА ЦВЕТЯТА

Шемет. Приглушена светлина. И много шум. В полумрака хората се събират и разделят. Но това не важи за цветята.
Оглежда се. Не поглежда лицата. Не е нужно. Телата и движенията говорят. Градина. Вижда, че е в градина. Това е нощта на цветята. Има всякакви – красиви, уханни, лековити, диви... От всички видове. Повечето са без корени.
Точно отсреща седят двойка лилиуми.Красиви и изящни цветове. Но ако приближиш твърде много, после всички разбират по носа ти. Освен това миризмата им е упойваща и опасна.
Розата в левия ъгъл. Току-що е разцъфнала. Тепърва ще се превръща в истинска красавица. Но не ухае. Тя е от онези красиви рози с дълги и тънки стебла, които издържат много време. Само дето не ухае. Това, разбира се, ранилистът до нея няма как да го знае. Ще го разбере след около пет години. Но тогава безвъзвратно ще е загубил обонянието си.
Ето и букет карамфили. Стегнати и изправени. Изопнати в стремежа си да излъчват достойнство. Не обича карамфили. Има нещо твърде изкуствено в тях. А и са цветя за погребения. За разлика от групата горски цветя, които изглеждат така неустойчиви. Красиви са в сериозността си, с която гледат на нещата. Не знаят обаче много за плевелите от другите райони.
Охо! Змийска хурка. Разпознава я безпогрешно. Красива украска. Но може да отрови всички. Само да го пожелае.
Минава край очиболеца. Той е по-скоро студен, отколкото топъл. Върви му бялото вино. Навежда се и му казва:
- Неоткъснато цвете или прецъфтява или го откъсва друг. Говоря за теменужката до теб.
- Моля?
- За минетужката казах. – смее се и отминава.
Търси с поглед своето цвете. Няма го сред останалите. Не се учудва. Явно не вирее на такава почва. Какво пък.
Ето ритъма. Ето го. Усеща го как идва. Неустоим е. Цветятя се надигат и градината оживява.
Става и се отправя към дансинга. Плътно зад нея са. Трите тръстики. Винаги са плътно зад нея. Не знае какво растение е тя самата, но тръстиките винаги я пазят. Понякога се олюляват на вятъра, но никога не се пречупват. Жилави са. Не ухаят, не цъфтят. Но ги предпочита пред всички останали в градината. Знае, че може да им вярва. Не е нужно дори да разпръскват лепкава течност за насекомите. Харесва ги такива.
Ритъмът я подхваща. Обича го. Усеща допира му навсякъде. Тялото и няма нужда от помощ. То знае. Напред. Напред. Раменете са свободни и нищо не им тежи в този момент. Затваря очи. Но ги вижда. Плевели. Посягат към нея. Вляво, пак, напред. Това е като игра. Като състезание. Важно е да премине покрай всички, без да успеят да я докоснат. Не обича докосванията на плевелите. Ритъмът и помага да се извива край тях с лекота. Напред. Може да се опре само на тръстика. На нищо друго. Някой успява да я хване. Татул! Извива се и се изплъзва. Лек студ, но ритъмът я тласва лекичко встрани.
Тук са нейните тръстики.
- Дръж ме здраво.
- Какво значи това?
- Ами ако не ме държиш здраво може да ме изтървеш. Може да падна. Може да си разбия главата...
- Хахаха, стига. Мечтай си. Няма изтърване.
Казват, че танцът е ускорено безгрижие. Това не е вярно. Завърти ме! Бързо! Бързо! Пак! Пак!
Светлините се губят. Музиката също. Вече има само ритъм. Само ритъм. Няма нужда да мисли или да внимава. Той я води. Владее я. Тласка я. Вече нищо не зависи от нея.
Повечето цветя не го чуват. Пръскат аромат и разтварят цветове. Колкото и да се разтварят обаче, само плевелите ги обладават. Ритъмът ги пропуска както те него. Той не ги желае.
Някой я вдига. Върти я. Просто помага на ритъма. Цветята се сливат и вече не ги вижда. Всичко се върти в кръг. Още! Още! Още! Не знае защо я вдигат. Къде я вдигат. Няма значение. Краката вече нямат нужда от почва. Вече всичко е ритъм. Светлината е почти в очите й. Въздухът й свършва. Смее се. Смее се.
Трябва да слезе. Да се върне. Високо е. Страшно. Но си струва. Знае, че си струва да скочи при тях. Вижда колко е важно да го направи заради тях.
Винаги познава последния вик на ритъма. Усеща го как приближава. Последният тласък е най-силен. Оставя се да я блъсне и скача заедно с него обратно в ниското.
Скача, за да се върне при тези, които харесва.
Останалите цветя продължават да се поклащат без корени някъде извън ритъма.
...................................................................
Сутринта вижда, че кракът й е подут и син. Има нещо нередно. Пие кафе. Боли я, когато се опитва да стъпи. Боли остро. Има нещо много нередно. Не е изкълчен. Звъни по телефона:
- Ей, дърво такова. Трябва да ме откараш до болницата.
- Хахахаха, ово е стандарт! Балканика. Врла жена и тва си е. Идвам.
....................................................................
Ортопедът гледа снимката с интерес. Поклаща се в такт с музиката от радиото. Няма нужда да поглежда лицето му. Вече го е разпознала от кой вид е.
- Костта е спукана на две места. Как стана това?
- Спасявах старица и бебе в пожар.
- Моля?
Смее се – Шегувам се. Скочих от един покрив. Вътрешен покрив. Абе, няма значение. Просто се приземих. Това е.
Той опипва крака й настойчиво.
Тя се смее.
- Заболя ли?
Пак се смее.
- Причиних ли ти болка?
- Не. – отново се смее – Не виждам пък и как може да ми причини болка...мушкато.
Той я гледа неразбиращо.
Тя се смее.






_________________
i`m gonna tell God everything


Сря Дек 17, 2008 5:55 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu





ВРАЖДЕБНО МОРЕ
или
[b]КОГАТО СЛЪНЦЕТО РАЗТАПЯШЕ СЪЗНАНИЕТО


Пътят се извива като змийска риза нагоре по хълма. Горещо е. Дребните треви отдавна са загубили зеленото си очарование. Безцветно са посърнали. Дори не навяват тъга. Толкова мъртви са. Няма дори прегорели храсти от двете страни на пътя. Криволичещ коларски път, чийто край се губи на върха на хълма. Там въздухът се разлива и трепти в мараня. Призрачно е. Като мираж. Въздухът е горещ.
Защо всъщност са тук не е много ясно. Туристи рядко стигат в този край на полуострова. Някой им беше казал нещо за гледката. Да, изгледът към морето. Но нея това не я интересува. Какво може да й покаже този изглед. Не иска да го вижда. Не се нуждае от него. Не иска нищо в момента.
Спират до малък бар в подножието на баира. Тримата са единствените посетители. Сядат до масата на прозореца и чакат. Спокойни и отпуснати са. Познават се от достатъчно години, за да се разбират само с жест.
Барманът приближава и казва нещо, което я сепва. Поглежда го стреснато. Никой не разбира.
-Поръчай две бири и тоник.
-Ти поръчай.
-Хайде де! Не му говоря езика на тоя.
-Аз също.
-Снощи говореше.
-Снощи говорех и на други езици. Това нищо не значи. Снощи казах всички думи дето ги знам.
Барманът упорито ръкомаха с ръце и кима усмихнато.
-Приличаш на екзотична пеперуда. Красива нощна пеперуда.
-А вие приличате на наемни убийци. Красиви наемни убийци. Всички наемни убийци са красиви предполагам.
-Да бе! Направо сме убийци. Само няма никой за убиване тук.
-Направете ми услуга – убийте този. Може и да млъкне... Донеси две бири и тоник, мръснико! Две бири, казах! И тоник!
-Защо му викаш? Не те разбира.
Явно разбира, защото след малко на масата се появяват бутилките.
-А чаши?
-Остави. И без това ще ставаме след малко. Разкарай се оттук, мръснико!
-От какво е този белег? Сега го виждам.
-Огън.
-Какво?
-Огън.
-Е, бива ли?
-Бива. Така ще знам, че не съм сънувала.
-Харесва ми. Прилича на татуировка.
Барманът се приближава и усмихнато обяснява нещо.
-Разкарай се, мръснико!
-Защо му викаш постоянно мръсник?
-Виж очичките му.
-Ми кво да видя? Няма нищо.
-Именно. Убийте го. Но преди това искам вода...Престани! Не разбирам! Не ти ли е ясно, че не разбирам?! Не ти разбирам скапания език, мръснико!
-Косата ти има особен цвят. Красив.
-Това е тайната на древните венецианки. Убий този мръсник и ще ти я кажа.
-Верно? Бягам до Венеция тогава. Стойте тука и ме чакайте. Наблизо дали има международно летище?
-Ха!Венеция. Снощи нали обясняваше, че си се влюбил безвъзвратно.
-Като съм се влюбил, не съм осакатял. Бягам и се връщам. Бързичко.
-Добре. Ако не го накарате да млъкне, ще го убия аз. Всички ли са толкова досадни тук?
-Радвай се, че е един само. Ако бяхме тръгнали с другите щяхме да сме в ада на земята.
-Имам идея. Що не се оженим ний?
-Не става.
-Що?
- Няма да ни разрешат. Освен, ако не отидем някъде в Африка при онези племена дето дават да се женят повече от двама.
Смеят се. Стара шега е вече.
-Аз имам по-добра идея. Що не се ожените вие двамата? Само трябва да отидете в Холандия. Там вече дават.
Двамата се смеят. Шегите им дори са прегорели днес. Но не я интересува. Нищо не я интересува в този момент. Говори по навик. За да не я питат защо е мълчалива. Не иска да ги притеснява. Те са нейни другари. Затова говори глупости, без да ги обмисля.
-Аз тръгвам.
-Къде тръгваш?
-Нагоре. Искам да повървя малко.
-Не върши глупости. Ще ти прилошее от слънцето. Изчакай и ще се изкачим с колата.
-Не. Искам да повървя. Допийте си бирата и ме настигнете. Няма къде да се изгубя.
-Ок. Ако изчезнеш ще те търсим на пазара за бели робини в Мароко.
-Защо Мароко?
-Ми така ми прозвуча добре.
-Само да не ме е купил някой вече.
-Ще го убием. Няма страшно.
-Страшното е да не ме купи и изостави, забравяйки да ме освободи.
-Затуй гледай къде стъпваш. Ок. Ако ти стане нещо, седни на сянка под ръцете си по пътя, ние ще те настигнем.
-Не бързайте.
Барманът пак заговаря бързо и усмихнато. Взема празното шише, допира го до гърдите му и натиска. Той започва да отстъпва назад.
-Още една думичка, мръснико. Само още една думичка и ще те кастрирам. Ясно ли ти е? Ясно?
Обръща се и тръгва към изхода. Там я настига русият.
-Има нещо. Вече съм сигурен. Кажи.
-Няма нищо.
-Познаваме се добре. Кажи. Каквото и да е ще го оправим.
-Не трябваше да сме тук.
-Можеше да отидем с другите. Защо не каза?
-Не! Не разбираш. Не тук. А тук. Като тук изобщо.
-Не разбирам.
-Знам, че не разбираш. Тръгвам. Ще ме настигнете.
Обръща се и излиза бързо. Усети, че е на границата на наситения цвят, а не биваше да го допуска.
Слънцето се нахвърля безмилостно отгоре й. Заболява я. Изгорената й кожа от предния ден е свръхчувствителна и това й идва безсмислено в повече. Тръгва бавно по пътя нагоре.
Гледа в краката си. Прашни са. Лакът на ноктите й е загубил блясъка си. Стъпва бавно. Методично. „Спокойна съм. Спокойна и безразлична. Спокойна съм” Повтаря го на всяка стъпка. Това обаче засилва вълнението й. Не! Няма да позволи. Каквото и да й струва. Няма да позволи.
Върви бавно. Постепенно. Стъпките й не оставят следи в прахта. Все едно никой не минава оттук. Тя не съществува. Потънала е в забрава.
Въздухът е горещ и влажен. Тежи. Гърлото й пресъхва и не може да преглъща. Устните я болят. Постоянно ги навлажнява с език. Когато захапва долната си устна, усеща вкуса на кръв в устата си. Нейната собствена кръв. Собствената й рядка кръв. Кръвта, която може да е много полезна на някой, който се нуждае от нея.
Защо се изкачва по този хълм? А, да! Гледката. Само че тази гледка тя не иска да вижда. Чужда й е. Враждебна. Гледката е неин враг. Нали затова се съгласи да я види.
Не. Няма смисъл. Защо й е нужна тежка победа, ако е възможно да я постигне с по-малко жертви.?! И в двата случая е пирова победа.
Слънцето няма милост. Има много да й връща. Има много да я измъчва. Негова воля. Всеки сам избира удоволствията си. Ще го погледне. Ще го погледне право в очите и ще му каже: „Ти спечели, Хелиос. Спечели. Но докато ме побеждаваше, унищожи в мен единственото нещо, с което можеше да се накичиш за трофей. И двамата спечелихме само празнични опаковки. Честито!”
Чува шума на вълните и разбира, че почти е стигнала върха. Това море е чуждо. Не иска да го вижда. Затова няма и да го погледне. Нито за миг. На равното спира. Това е.
Краката й са мръсни. Спомня си, че има много по-мръсни неща на този свят. Нейните „наемни убийци” са чисти. Ще дойдат да я приберат. Ще я отведат. Хубаво е да имаш някого, на когото да можеш да вярваш. Даже и да не ти се иска това да е той. За момент се чуди дали да не вдигне поглед. Не!
Бавно се обръща по посока на пътя. И поглежда право нагоре. Слънцето я зашеметява.
„Ти победи!” – помисля за миг. От това я заболява. Много. Но стиска устни. Винаги ще стиска устни отсега нататък.
Заравя ръце в праха и си играе. На сянка под Слънцето. Никога не е била толкова скрита. И в най-тъмната нощ. Никога не е била по-несъществуваща.
Вече не бърза. Никога вече няма да бърза.
Поглежда надолу и вижда колата, която се задава по криволичещия като змийска риза път.[/b]



_________________
i`m gonna tell God everything


Чет Дек 18, 2008 11:34 pm Профил Галерия на потребителя
Аватар

Регистриран на: Вто Дек 16, 2008 9:18 pm
Мнения: 204
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Deja vu За Ракли , коментарът ми за нейния августовски студ
Разговор
Недей да ровиш в мен
така дълбоко...
щастливо , мое минало !
Добрее , разбрах , присъда
доживотна оттук нататък
ще си имам...
Безмилостно ме караш
да сънувам неща пропуснати ,
не казани ...не виждаш ли ,
че просто съществувам ,
с баланса на света наказана ?
Не ми напомняй с тебе
как се имахме , че тази близост
вече е изключена ,
та ти си тръгна с Него , стига !
И времето ми чудно с вас
приключи , на среща аз отивам
с мойто бъдеще !


Пет Дек 19, 2008 7:10 am Профил

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu
И КАКВО НАТАТЪК?


Свърших всичко за тази вечер. В смисъл, че всички са обгрижени откъм удоволствия и комфорт. Обаче на мен не ми се гледа мач. И тъй като съм достатъчно независима не е проблем да ги оставя сами да си наливат в чашите. Ще хвърлям само поглед на последните неща във фурната и ще спра за момент, когато трябва да сипя основното. Много съм станала своенравна казват. Правя, каквото си искам казват.

Дъждът не попречи на почти цял футболен отбор да се изсипе в къщи.
И тъй като всички обичаме спорта ръцете им тежаха от торби с провизии.
Питам аз за всяка торба:
- Това какво е?
- Кайма.
- Патладжани и всички ингредиенти за истинска гръцка мусака.
- Мезета бе, злато.
- Врат, нали знаеш.
- Риба?
Питам:
- Сурова ли?
- Бяла бе. За паниране.
Пипам, че е блок лед и не питам повече.

Та напълниха хола ми и се готвят да спортуват активно. То и аз съм готова. Облечена съм в синьо. Даже и бельото ми е синьо. Имам обаче кофти предчувствие за мача. Затова пък на тениската ми пише FBI. За всеки случай. Иначе точно със спортен хъс се заех да приготвям допинга за състава на местната агитка.

Но пък си седя на компа вече и си се занимавам отделно. Те си се оправят.
Само дето разправят, че съм станала своенравна и си правя каквото си искам.
Но това съвсем не е така. Аз всъщност не правя, каквото искам. Въобще не правя това, което искам. Но това е друга история. Съвсем друга история.

Сега ще ви разкажа нещо. Нещо, което помня чудесно. Само не помня откъде го помня. Паметта ми е станала почти избирателна напоследък. Ако стане съвсем избирателна ще дам курбан.

Може би съм го чела. Може би съм го гледала. Може и да съм го сънувала. Не помня. Ако някой познае автора може да ми го каже. Аз помня поуката. Нищо повече. Добре де, ще ви го разкажа.

Докато са потънали в прегръдките си на скалите някакъв страх изведнъж ги напада. Знаете как е, изведнъж нещо те стряска и ти взема акъла и вече нищо не е същото.
- Боже, как се изплаших от тези врани! – вика тя и се смее.

Защото представете си, да се слееш с някого върху скалите и точно когато си потънал в близостта на другия изведнъж ято диви врани преминават и грачат грозно над вас. Ами, не е приятно, нали? Човек си се стряска.
И единственото, което можете да направите след това е да скочите в морето и да плувате. Да плувате много дълго.

Вечерта си седят и гледат небето.
- Слушай, защо така те стреснаха онези врани? Пита тя изведнъж.
Той се ядосва, но се прави, че не е чул въпроса. Пуска музика. Обаче песните са много познати.
- На какво ти напомниха тези врани, че се стресна така? Смее се тя пак.
Той мълчи.
- Не разбирам какво толкова те разстроиха някакви си врани.
Той се прави, че не чува думите й.
- За какво ти напомниха враните?
- Престани с тези врани вече! Гласът му изведнъж е придобил някакви умолителни нотки.
Тишината в момента е много особена. Тя го приближава, не знае какво да каже и единственото, което й идва на ума в този момент е:
- Вече няма никакви врани. Спокойно!

Цялата нощ е изпълнена с нещо смътно. Той не мигва и си мисли, че не го усеща. Тя диша спокойно и се забавлява като си играе наум с предишните им разговори. Завива я постоянно и не може да разбере, че се отвива нарочно. Знае, че мисли за нещо, което го притеснява. Но го оставя на спокойствие. Всеки има нужда от свой свят. Иначе се губи завинаги. Обсебиш ли светът на другия, рано или късно ще те намрази. Затова тя обича да го изпраща често в собствения му свят. Защото обича да го посреща. Винаги е вълнуващо да го посреща.

Усеща го как става и излиза. Когато стига до скалата той вече е скочил и плува навътре. Морето е тайнствено на лунната светлина. Не се замисля преди да го последва.
- Ей, подлец! Не може да плуваш без мен.
Плуват заедно навън, един до друг. Няма почивка, няма погледи, няма закачки. Като истинско състезание е. Чува, че дишането му губи ритмичност. Знае, че е започнал да чува шума на собствената си кръв в ушите. Изостава назад. Когато изминава известно време той спира и се обръща. Връща се бързо към нея и я прихваща.
- Добре ли си?
- Да, просто исках да проверя дали помниш, че не си сам.

Диалогът по-късно протича някак по следния начин:
- С кого се състезаваше снощи?
- С тебе.
- Победи ме.
- Не, ти се остави да те победя.
- Беше особено напорист. Като че ли се състезаваше с онези врани!
- Господи! Престани с тези врани!

Водят дълъг и философски спор. Стигат до миналото. Тя няма минало. Поне така твърди. Той не вярва. Казва, че това няма значение.
Стигат и до това, че все някой е убил свинята ,от която са пържолите на скарата.

Когато обаче си лягат тя решава да не го тревожи повече с онези врани. Достатъчно време му отне да се отърси от сянката им. Решават да заспят тихо и спокойно за тази нощ.

И малко преди да потъне в съня той я чува да казва:
- Ето ги твоите врани.
Усеща, че нещо е променено в гласа й. Нещо, което не е присъствало до този момент. Вижда, че е седнала и зъзне. Изведнъж разбира, че е изплашена. Като че ли е попила част от неговия страх и тревожност. Шумът на крилете им се отдалечава в мрака.
- Недей така, това са само врани.
- Сигурен ли си?
- Да, няма страшно.
- Сигурен ли си?
- Бе нищо и никакви врани, няма страшно. Прегръща я здраво.
Той е поел от нейната сигурност и хармония.
Кажи го пак!
- Нищо и никакви врани. Няма страшно!
И я прегръща като я полюшва леко като дете.
Когато тя заспива най-после, вече не чува враните, които програкват в мрака.


Дааа, такива ми ти работи.

Вече казах, че това е нещо, което помня.
Може да е разказ.
Може да е филм.
Може да е сън.
Наистина не помня. Защо се вманиачвам на тази тема не зная. Така де, преразказах го най-точно по памет.

Ще взема да си видя аз фурната на какво положение е.
И да понапълня чашите.

Иначе имам кофти предчувствие за мача.
Много кофти.

Има поука в историята. Поне аз открих. Може би, затова съм я запомнила. Не зная.
Разказах ви я.
Даммм...





_________________
i`m gonna tell God everything


Нед Дек 21, 2008 5:39 pm Профил Галерия на потребителя
Аватар

Регистриран на: Вто Дек 16, 2008 9:18 pm
Мнения: 204
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Deja vu
Харесваш ми , не съм ли ти казвала ? Не ?
Амиии , казвала съм ти , няколко
пъти , в блога ! Сега пак ти го казвам ! :D


Нед Дек 21, 2008 9:42 pm Профил

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu
И ти ми харесваш. Какво съвпадение:D
Аз съм само за харесване, ама....

_________________
i`m gonna tell God everything


Пон Дек 22, 2008 8:27 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu
ЗМИЙСКО ЯЙЦЕ
или нямаше нищо


Хубавец беше Манол. Висок и строен. Тялото му отказваше да се наведе дори когато работеше на полето. Косите лъскави и непокорни понякога закриваха закачливите очи, които винаги се стрелкаха неспокойно. Усмивката му беше широка и разкриваше красиви зъби на ловец. А СМЕХЪТ МУ ГРЪМОГЛАСЕН И КЛОКОЧЕЩ ЗАЛИВАШЕ ВСИЧКО НАОКОЛО И ОТНАСЯШЕ ВСЯКА НЕПРИЯТНОСТ ИЛИ СВАДА. Умееше да говори, дълги речи държеше ту в кръчмата, ту на мегдана. Малко и голямо слушаха в захлас историите му, макар да знаеха, че повечето са измислени. Всички омагьосваше. Закачките и шегите му вършеха понякога по-добра работа от молитвите на попа и лековете на бабите. А жените... Жените луди бяха полудели по него. От най-младата до най-старата. Той, Манол не можеше и да размине жена, без да му трепне сърцето. Пък и приказка намираше за всяка. На всяка имаше що да каже. Говореха се приказки за похожденията му, но само на скрито. Никой дума не отправи в лицето му. Сутрин като тръгнеше да излиза на белия кон от всеки двор надничаха по чифт женски очи. По тъмно ставаха горките, готови като квачки да се втурнат към портите. Коя метла хванала, коя в градината рови от тъмно, коя дрехи уж пере... Всяка причина си намерила да стане по мръкнало и Манол да чака да мине. А той като крал минаваше. Изправен и горд. На всяка посмигне, на всяка намигне. Знае си ги всичките. Всичките са негови. И важен, важен си свирка...

И Неда беше красавица. Щура глава от малка си беше. С братята си на лов ходеше. Порасна и не я вземаха вече със себе си, но с дума едничка само ги укротяваше кога се наложеше. Смехът й всичко заливаше. Шумна и буйна по нрав. Само когато баща й я изглеждаше косо сплиташе дългите коси. А и те не бяха за сплитане. Като старо злато блестяха на слънцето.
-Недо, грехота е да ходиш такава. Не си дете вече. Викаше майка й подире й, но сърцето й преливаше от щастие като погледнеше красивото и открито лице на дъщеря си. – Научи се малко в земята да гледаш, ще тръгнат приказки, тъй да знаеш.
Неда се смееше и хукваше надолу по пътя, сплитайки косата си докато настигаше приятелките си. Много работеше, но не й тежеше. Шестима мъже гледаше и хранеше, но не спираше да пее и да ходи по веселбите. Закачаха я, че времето й вече преминава, а още не е спряла поглед на някой.
Не ми трябва мене бела на главата, отвръщаше тя. Добре си ми е с моите.

- Недоооо, Недо! – извика един следобед някой от оградата – Дай да ги пипна тези коси поне веднъж, а?
Обърна се и видя Манол.
- Какво търсиш ти тука? Нямаш ли си работа?
- Че нямам, я! Аз не съм като тебе. Гледам та и ти се чудя. Довечера ще дойдеш ли у панчовата Стойна?
- Ще дойда я. Как няма!
Скочи Манол и замина. Вечерта дълго стояха. Неда все така високо се смееше, а Манол не спираше да говори. Осъмнаха, без да усетят.
И се занизаха дните. Кой къде работа имаше, но винаги намираха начин да се разприказват и смях да извикат. Много работа имаше нея година на полето. Силно загоряха лица и ръце. Всичко си беше същото. Само Неда и Манол като че ли по-набързо някак се разминаваха напоследък. Нещо ново се беше явило. Свеждаше очи Неда и все към земята заничаше. Смехът й приглушен ставаше като се появеше Манол наоколо. А той смекчи някак шеги и закачки. Кога Неда присъстваше само се покашляше, покашляше и току се измъкне навън. Неда все по-рядко излизаше по веселбите. Само къщата и полето знаеше. Работа имам, отвръщаше и се скриваше бързо у двора. Пак се напери Манол. Смелостта му се върна и тръгна пак с изправена опашка из кокошарника си. Всичко си беше по старому. Нищо не беше се случило.
Зимата мина, мина и пролетта.
В края на лятото, когато закриваха работния сезон Манол не дойде. Прилошало му казаха. Мина седмица и пак се появи в кръчмата. Не изглеждаше добре. Лицето му някак неприятно беше подпухнало, очите уморени и закръглени, а косата не блестеше така както преди. Не се оправи Манол. Лека полека се върна назад, бавно губеше сили, силата на гласа си загуби, по-рядко излизаше. И накрая престана да се показва съвсем. Легна и залиня съвсем.
Всякакви слухове тръгнаха. Вечер се раждаха в кръчмата и като чума до сутринта обхождаха цялото село. Накрая като не намериха друго обяснение всички се спряха на змийското яйце. Така се говореше: змийско яйце бил настъпил Манол и затова легнал и не станал. Приживе го оплакаха във всяка къща. И като че ли забравиха за него. Вече не го брояха за жив. Едва към Коледа се чу отново за състоянието му. Чакаха го вече. Говореше се, че няма да изкара празниците.
Една привечер Неда стана и се облече с най-хубавите си дрехи. Запали кандилото и дълго се моли. После наметна агнешкия елек, зави шал около главата си и излезе. Снегът хрупаше под краката й. Беше много студено. Синкавият сняг като облак обгръщаше познатите очертания на къщите. Само кучетата се чуваха и приглушени викове или смях от дворовете. Всички се готвеха за празниците. А и времето на годявките беше. Студът охлади лицето й и очите й замръзнаха вперени в земята.
Когато влезе в стаята, където лежеше Манол, снегът се поръси по пода.
Дълго мълчаха.
- Маноле, каза накрая, дойдох само да те видя.
Той взря в очите й.
- Говорят, змийско яйце съм настъпил...
- Не, не.- заклати поривисто и отчаяно глава.
- Знам, Недо, знам. Господ... той, той не стана каил дето те нараних. Той ме събори.
- Не си! Не си ме наранил! Аз съм виновна, че не те прежалих. Не можах да те прежаля, Маноле. Не можах.
Стояха безпомощно и не знаеха какво да кажат. Очите й бавно се размразяваха от топлината в стаята.
.- Не му вярвам вече, Маноле. Не му вярвам повече. Защо ни лъжат, че ни е създал по свой образ и подобие, защо?
- Не е лъжа, Недо. Така е.
- Кое е така? Не сме като него! Той е милостив, щедър, състрадателен, всемогъщ... Само да бяхме като него.
- Като него сме, цвете, като него сме. Но той е друг. Съвсем друг от това дето поповете ти го разправят.
Погледна го уплашено. Значи отново всяка негова дума тежеше за нея. Отново бе готова да го слуша и попива всеки звук,без значение дали е предназначен за нея или за друг. За миг забрави, че умира.
- Какъв е, Маноле?
- Ревнив. Бог е един, Недо. И е ревнив.



_________________
i`m gonna tell God everything


Чет Дек 25, 2008 6:03 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu
МОЯТ ПРИЯТЕЛ ПЛЪХА


За момче беше кротко дете. Не вършеше големи пакости, само дето и малките, които се случваха, ставаха достояние на възможно най-много хора. Често излизаше да играе с другите деца в квартала, но нямаше истински близки приятели. Криеше тайни. Затова се страхуваше да се сближи с някой конкретно. Страхуваше се, че ако почуства някого близък, непременно ще му се прииска да сподели всичко, а това неминуемо щеше да доведе до загуби. И болка. Не обичаше болката, защото се случваше тя да успее да го разплаче. Сълзите променяха цвета на очите му и тогава не можеше да скрие колко са различни.
Обичаше да играе. Имаше огромен куп красиви и пъстри играчки. Металният влак с изрисуваните по прозорците му човешки лица. Лягаше по корем и играеше ту на посрещач, ту на изпращач. Само че каквато и роля да имаше, лицата от прозорците на влака оставаха все така неподвижни и безизразни. Нито един от пътниците не пророни сълза за него докато им махаше за сбогом. Играчките оживяваха в негово присъствие. Само че все така безизрано и равнодушно приемаха ръцете му. Приливът на живот не винаги носи оживление. Беше свикнал. Нощем само сънуваше, че докосва някой, който пулсира.
Една сутрин докато търсеше топчето, което се нъркули ненадейно по пода, откри дупката. Не беше я виждал дотогова. Спря, наведе се, взря се. Малка черна дупка, която на бялата стена изглеждаше непонятно предизвикателно. Приближи се, пропълзя към нея. Спря да диша. Наведе се и вторачи поглед. Нищо. Никакво движение. Мъртво. Като черните дупки в космоса. Дълго стоя там. Беше очарован. Привлечен от тайната, която се спотайваше в малкия мрак.
Късно следобед отново седна на същото място. Чакаше търпеливо като пясъчен часовник. Знаеше, че нещо предстои да се случи. Чакаше търпеливо. Чакаше спокоен. Тогава го видя. Око. Малко и зло. Като на хищник. Подозрителен глед, който идва от мрака. Дълго се гледаха. Изучаваха се. Като сродни души не смееха да мръднат.
На другият ден отново приседна. На другия пак. Така мина време. Всеки ден оставяше по една ябълка пред дупката. Не беше сигурен защо точно ябълка. Помнеше как веднъж докато беше болен и изгаряше от треска някой му донесе ябълка. Червена и лъскава. Сочна. Тя облекчи гърлото му и изпълни цялото му същество с аромат на градина. Сигурно затова носеше по една ябълка всеки ден. Вечер ставаше, вземаше ябълката и си лягаше леко разочарован.
Но в един неочакван ден през дупката се показа муцуна. Белите хищнически зъби пробляснаха и се впиха в плода на познанието. Плъхът бавно излезе от своето скривалище и спря отляво на дупката. Яде трескаво от ябълката. Като гладен. Сокът й се стичаше на пода и попиваше в дървения под.
От него ден нататък всеки следобед двамата споделяха по една ябълка. Момчето говореше. Плахо в началото. Бавно и трудно. Като някой, който отново се учи да ходи. После забрави за звуците. Гласът му се лееше, тайна след тайна. Плавно и плътно думите изпълваха стаята. Плъхът стоеше. Не че очакваше бонбонът, който получаваше след ябълката. Вероятно не. Вероятно го слушаше. Вероятно се беше привързал. Който никога не е опитомявал плъх , нека първи повярва във това.
После настъпи Денят на ръката. Която сама се протегна. Прииска му се да го докосне. Да усети пулсираща плът като в съня. Не беше подготвен. Като в хипноза, като в кошмар ръката му сама се протегна. Потръпна. Простена. Ръката имаше вече собствен живот. Почти го докосна. Почти се допря до гладкия гръб като кадифе. Хищникът неочаквано се обърна и го захапа. Острите зъби потънаха в меката плът и тънка кървава струя обагри ръката. Болката някак събуди момчето от унеса. Дори не истена. Пое си дълбоко въздух и замря. Толкова беше неочаквано. Толкова невъзможно. Не станало. Само капките кръв и острата болка бяха свидетели на истината. Плъхът бързо се шмугна и изчезна в дупката. Все едно никога не е бил там. Устата му дълго стоя полуотворена, като в опит да поеме въздух, който някак изчезна от стаята. Стаята започна да се размива. Предметите леко се кривяха. Все едно гледаше в аквариум. Гледаше през вода. Когато потече от очите му разбра, че е сбъркал. Стана и тръгна опипом по пътя си. Мълча. На никой не каза. Три дни дума не чуха от него. Когато ръката загноя нямаше начин да крие. Тежка, подута и черна тя беше на никой. Ненужна ръка. Казаха, че може да отрови кръвта. Късно било за нея, но за него имало шанс. Махнаха я. Ненужна и болна ръка. Ръка, която беше направила грешния избор. Нали обаче не е само една. Би могло да е и по-лошо.
Дълго боля преди да си тръгне. Правеше планове пъклени. За мъст. Гневът в него крещеше,болеше, пищеше. Гняв ли? Трудно се определя чувството след падението. Правеше планове за отмъщение. Черна отрова, капан, пламнала козина....Скърцаше със зъби и сам се опиваше от острата болка. Знаеше как ще постъпи. Знаеше какво трябва да стори. Само веднъж да си тръгне.
Денят най-после дойде. Пламналите мисли в главата му се надигнаха дружно. Тръгна си. Откриваше пътя след тежко боледуване. Вървеше и си припомняше всичко от първия ден. Как я откри във стената. Мрака. Очакването. Търпението. Всеки ден, в който носеше ябълка. И дългите следобедни разговори. И онова чувство, че някой те слуша. И те разбира. Напълно. Очите на хищник, които дори не премигват. Но идват. И той ги очаква. И чува гласа си. И всичко, което не може да каже. Което никога вече няма да каже.
Подмина всички места от списъка. Не се обърна да погледне нито железарията, нито аптеката.....
Прибра се във къщи. Огледа. Слезе бавно в мазето. Избра най-голямата ябълка. Върна се в стаята и я постави на мястото. Погледна ръката си. Оцелялата. Раздвижи си пръстите и се усмихна.
След това седна на пода.
Зачака.

_________________
i`m gonna tell God everything


Нед Дек 28, 2008 2:29 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu
Острова на щастието


Морето блестеше пред нея.
Като черна лъскава бездна със сребриста огромна змия под безучастния поглед на луната. Шумът от прибоя ритмично нарушаваше тишината. Но имаше нарастваща тревога в него. Така звучаха глухите удари на ритуалните гоногове.

Дълго го гледа. С отворени неподвижни очи. Не беше спала тази нощ, но това не беше от значение. Утре щеше да бъде свободна. Напълно свободна. За първи път нямаше да става преди изгрев, нямаше да извършва всички механични ритуали с единствената цел да измоли благоразположението на богинята към господарското семейство. Нямаше да преподрежда гадателските плочи и да се взира в безкрайния изток, където обитаваха добрите демони. И нямаше да прекара поредния ден до стената. Стената.
Стената с малката ниша, в която гореше огън. И който огън тя пазеше. Ден след ден. Година след година. Кучетата, които неотменно я следваха и нито за миг не я изпускаха от поглед. Нито веднъж не направи опит да ги превърне в свои съюзници. Нито веднъж.

В деня, в който в съседната вила се настаниха новите обитатели. И тъй като техния семеен бог бе Сефланс, в един ленив следобед дочу от другата страна на стената мъжки глас, който четеше пред техния огън. Беше Пазителя на огнището на съседите. Случайно ли бе, че техният огън бе точно отсреща. Това не интересуваше никого. Просто от този ден нататък в заобикалящите я живи същества, освен кучетата, имаше някой.

През първите дни не говореха много. Долавяха думите си бавно, като ехо. Но с времето слухът им се изостри. Стана ненаситен. Думите нямаха нужда от коловози. От двете страни на стената гледаха едно и също небе и птици, които прелитат. Чуваха в далечината шума на морето. Светът се съсредоточваше в няколко педи земя, разделена от стена, но изпълнена с прекрасно ухание и слънчеви лъчи. Мигове, в които тя зашеметена поклещаше глава, за да се увери, че всичко това наистина пропълзява. Мигове, в които нищо не можеше да я изтръгне от главозамайващото усещане. Може би в онези мигове бяха щастливи. Полубудни, с разменени богове, единствено с взаимната си близост. Без имена и без съдби. Обгърнати в мъглата на собственото си изживяване. Въздухът се изпълваше със споделена страст. Думите му я придърпваха и я обгръщаха. Тръпки пробягваха по телата им. И ухание на нещо отвъд този свят се стелеше наоколо. Шепотът им бе с вкус на мед, тежък и сладък, стичаше се по устните им, по гърдите, правеше нежни пътеки по извивките на телата и ги караше да поемат дълбоко и ненаситно въздух. Ръцете сами са вкопчваха в земята и предаваха в недрата й вълните на желанието, което изпълваше всичките им сетива и изрегваше в изгарящо удоволствие. Дори кучетата търпеливо стояха на пост и не прекъсваха миговете на това опиянение. Стената не съществуваше в такива моменти. Или беше просто стена.

Някъде в далечината се чуваше звука на флейта. Пиршествата нямаха край през този сезон. Смъртта и животът винаги се празнуваха заедно.

До деня, в който разбра. В последния пролетен месец я изпращаха на Големия южен остров. Продаваха я. Не успя да извика, дори дума не каза, когато го чу. Не заплака. Остана права. Единствено очите й много дълго стояха втренчени и непримигващи.

Знаеше какво означава да те продадат на Южния остров. Беше слушала за това от старите роби в имението. За болката, страха и самотата. Но с тъга разбра, че не това я уплаши. Друг бе ужасът, който се надигна в нея и я покоси. Разделяха се и това предстоеше. Представи си деня, в който трябва да замине и ...се вкопчи в стената да не падне. Това, което успя за миг да зърне там спря движението на кръвта й. Всички други страхове бледнееха пред това, което разбра, че ще трябва да понесе. Изкрещя. Първо тихо и уплашено. Света без него. Вторият вик бе изпълнен с гняв и тревога. Обикаляше стаята в кръг. Света без него. Викът й разкъса нещо в гърлото, устреми се нагоре, опита се да стигне до цялата пасмина от богове, на които толкова дълго бе служила. Полудя. Крещя дълго. Събаря всички плочи по пътя си. Разумът й отказваше да приме картината на света без него. За миг я връхлитаха образи и странни решения. Безумни идеи, които предлагаха някакъв изход. Но изход нямаше. И очите й постепенно се превръщаха в подути и невиждащи празни езера.

Когато се върна отново до нишата в стената нищо не каза. Не му спомена. Все едно всичко бе същото. Дните минаваха. Само понякога клокоченето в гърдите й вземаше връх и причиняваше кратки бури в слънчевите им дни от двете страни на стената. Понякога плачеше беззвучно и полагаше усилия това да остане незабелязано. Имаше дни, в които искаше да му кресне. Да му каже, че би било по-добре никога, никога да не бяха пристигали тук. Да излее всичкия гняв и да го затрупа докато престане да има и помен от него. Но времето не можеше да се върне, нито събитията. Имаше и други дни, в които искаше да падне до стената, да му каже всичко и да го моли, да го моли да намери изход. Но в тези моменти гневът се надигаше и й напомняше, че единственото ценно нещо на този свят си остава достойнството. И не би понесла присмеха или сарказма му. Остана едно единствено нещо и то се приближаваше с всеки изминал ден – света без него.

Но точно този свят тя не искаше. Вече не. И нямаше да го приеме. Никой нямаше тази власт над нея. Никой вече нямаше власт над нея. Вече нямаше никой. Нито сила, която да я застави да приеме това, което не иска.

Не намери сили в себе си да му каже преди последния ден. За последен път си позволи слабост. А и нямаше смисъл да вгорчи напълно последните дни. Съобщи му го спокойно, почти хладнокръвно. С малка приемлива доза лъжа: От утре получавам свободата си. Отпътувам при изгрев.
Мълчанието му беше кратко. Дори леко я засегна. Не очакваше толкова леко да преглътне новината. Но пък нали така беше решила. Да му спести своята болка. Защо я заболя от липсата на негова. Пожела й щастие. Радвал се, каза, за нея. Винаги бил знаел, как някой ден ще е щастлива и завършена. Думите му се забиваха в нея, деряха, късаха плътта и сърцето й. Искаше й се по-бързо да минава деня. Да не го чува. Да не стои толкова близо до него. Отговаряше механично, с празна усмивка – Да, да. Ще бъда. Обещавам ти. Обичам те.

Беше най-дългият ден в живота й.
Първият и последният ден винаги си приличат.
Когато си тръгна не спря, не се обърна, не помисли нищо. Само миг и щеше да побегне обратно и....нямаше и. Нямаше нищо.

Трепна от захладнелия въздух. Морето бучеше винаги толкова силно в часовете преди изгрева. Черно и грозно. Пустинно.
Потръпна отново. Не помнеше името си. Не помнеше нищо.
Взе от пясъка почти празната кана.
Допи последното вино.
И навлезе в морето.



_________________
i`m gonna tell God everything


Пет Яну 02, 2009 10:46 pm Профил Галерия на потребителя
 [ 28 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3  Следваща


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: CommonCrawl [Bot] и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov