Последно посещение: Пет Ное 17, 2017 7:27 pm Галерия Галерия   Дата и час: Пет Ное 17, 2017 7:27 pm




 [ 77 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1 ... 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща
Касандра 
Автор Съобщение

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Касандра
Тогава, когато предадохме Бризеида в ръцете на съдбата й, не видяхме Ахил. Той обаче бе нейната съдба и скрит някъде, ни наблюдаваше. Как ме изгаряше сърцето, когато я прегърнах. С неподвижно лице тя стоеше опряна на Диомед, когото виждаше за пръв път в живота си. Такъв недодялан човек. Пред погледа ми изплува моя нежен брат Троил с момчешката фигура.
Бридеида! - казах й тихо. Какво искаш? Той ме обича, отвърна ми тя. Каза, че ме обича. - Видях: облегна се с ръка на нея така, както на робиня. Наоколо гърците се смееха със своя пронизителен мъжки смях. Нападна ме отвратителен страх от любовта на гърците.

Но къде беше Ахил? Когато споменах името му, което не ме оставяше на мира, видях най-после Калхас да губи самообладание. Маската му падна и пред мев застана познатият троянец, приятелят на моите ранни детски години, умният и умерен съветник на моя баща. Дръпна ме настрана, без да обръща внимание на недоволството, което събуди у гърците, понеже явно ми доверяваше някаква своя сърдечна тайна, която го потискаше. Да, Ахил. И за него бил проблем. Ахил и горците, каза ми Калхас, твърдели, че бил син на една богиня - Тетида. Нищо. Ние, жреците, решихме да не се ровим по-надълбоко. Ахил наляво и надясно раздавал оръжие и вино, за да се разпространява легендата. А онзи, който се осмелял да се усъмни, заплашвал със страшно наказание - а Ахил, нека всеки е убеден, знаел да наказва като никой друг.

Така че това, което той, Калхас, ми доверява сега, лесно би могло да му донесе смърт. А именно: когато войната трябвало да започне - Одисей и Менелай събирали гръцките привърженици и той, Калхас, присъствал на преговорите и оттогава знаел какво означава да си грък - отишли и при Ахил. Ахил, отговорила майка му, богиня или не, не бил вкъщи, бил далече, на път. Одисей, който познава хората и до известна степен, нещо рядко, познава и себе си, бързо се усъмнил и оставил него и Менелай при жената (всички гърци тайно презирали Менелай, понеже изгубил Елена) и воден от своя нюх открил Ахил в някаква отдалечена стая с още един младеж в леглото. И понеже опитният и предвидлив Одисей също бил поискал да се измъкне от набирането на воини и по този начин се изложил - какво? Не знаем ли за това? Какво изобщо знаем за нашите врагове! - не можел да понесе някой друг да се измъкне, а той да пролива кръв, тъй че буквално сграбчил Ахил за шията и го отвел да воюва. Възможно е вече да съжалява. Ахил преследвал всички: младите момчета, към които изпитвал същинските си желания, а момичетата за доказателство, че е като другите. Чудовище по време на бой, за да можел всеки да види, че не е страхливец, но след битката вече не знаел какво да прави.

И тъкмо на него по-късно прорицателят Калхас е трябвало да даде дъщеря си. Навярно се е успокоявал, че само най-дивият от дивите може да закриля една жена. Видях отново Бризеида, когато след падането на Троя ни тикаха през лагера на гърците.

Мислех, че вече съм видяла целия ужас, който може да види един човек. Но знам какво говоря - лицето на Бризеида надхвърляше всичко.

Нека той, Ахил говедото, умре хиляда пъти!

И нека аз присъствам хилядата пъти!

Нека земята изплюе праха му!

_________________
i`m gonna tell God everything


Пет Дек 07, 2012 2:17 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Касандра
Много съм изморена.
Когато през оня отдавашен ден се връщахме от гърците без Брезеида, ми се стори, че много дълго съм отсъствала и че съм била много, много далеч. Отпред, зад своите високи стени, се разпростираше моята Троя, любимият ми град. Целта на нападението! Плячката. Някакъв бог бе сменил очите ми с други. Изведнъж видях всички слабости, които можеха да улеснят гърците. Заклех се никога, в никакъв случай такъв като Ахил да не мине през нашите улици. И никога в живота си, освен през този най-последен ден сега, не съм била по троянка, отколкото тогава. Другите, видях, изпитваха същото. Така се завърнахме у дома и стигнахме до Скейската порта. Стражата ни спря. Вкараха ни в сградата до портата, в едно малко, тъмно и зловещо помещение. Хора на Евмел продиктуваха имената ни на един умислен, придаващ си важност писар и всеки от нас, аз и братята ми също - а всеки ни познаваше - трябваше после да ги повтори. Разсмях се, но ми направиха строга забележка. Къде сме били? Значи така, при врага. И с каква цел?

Помислих си, че сънувам. Мъжете, сред тях и моите братя, синовете на царя, бяха претърсени, джоб по джоб, шев по шев. На първия, който ме докосна, опрях в гърдите острия нож, който за всеки случай, за да не бъда изненадана от врага, носех със себе си. Там, казах с горчивина в гласа, там не ми се наложи да го употребя.

Какво съм искала да кажа? Нима съм сравнявала врага с един верен на царя троянец? Познавах човека, който се осмели да ми говори така, с грозно телосложение, подпухнал и склонен към напълняване. Вече се бе опитвал да ме докосне. Замислих се и студено изговорих: Който ме пипне, ще отиде под ножа.

Мъжът, почти пълзейки, се сви като куче. Аха, ето откъде го познавах. Това бе Първият писар на моя баща. Той - човек на Евмел? Какво ставаше с моя град? Какво ставаше с моите троянци, които сякаш не виждаха хората, карани през техните улици? Просто не гледат, толкова е просто, видях ги. Не срещах очите им. Студено измервах с поглед обърнатите им глави. Винаги ли са били толкова страхливи? Съществува ли народ само със страхливо обърнати глави? Зададох въпроса на Евмел, който, като по чиста случайност ни очакваше пред входа на двореца. Обърках го. Той заповяда на заместника си: Ах, тези не! Би трябвало все пак да можете да правите разлика. Не всеки, който познавал предателката Бризеида, пък било дори и неин приятел, е подозрителен за нас. Какво, когато то е просто вярност към царя, нарича Касандра страхливо, тя, която ние всички знаем, обича да преувеличава? Разбира се, че сте свободни.

Приам ми обясни, че по време на война всичко, валидно в мирно време, губело сила. Това, което се говорело тук, където тя никога вече нямало да се върне, на Бризеида с нищо не й вредяло. А на нас ни е от полза. - Доколко? - Доколкото в нейния случай духовете се разделиха. - За бога. Какви духове се разделят при случай, който изобщо не съществува. Който специално бе измислен. - Дори и така да е. Щом нещо е станало вече обществено достояние, то е действително.

- Така значи. Действително колкото Елена!

_________________
i`m gonna tell God everything


Чет Дек 13, 2012 5:09 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Касандра
Тогава той ме изгони, за втори път. Така започна да се трупа, нима бях глуха? Мисля, че бях. Мисля, че бях в известен смисъл. Много ми мина през главата, но все още ми е трудно да си го обясня. С малко желание за истина, с малко кураж биха могли да се премахнат всички недоразумения от света, продължавах да вярвам аз. Това, което е истина, да се нарича истинско, а което не е, да се каже, че е невярно: най-малкото, което може да се направи, си мислех, и много по-добре щях да подпомагам борбата от всяка лъжа или полуистина. Защото не беше възможно, си мислех, цялата война и целият наш живот - нима войната не бе нашият живот! - да се крепят върху случайността на една лъжа. Беше изключено, си мислех - почти не мога да си спомня - цялото това богато изобилие на нашето съществуване изведнъж да трябва да се сведе до някакво слабоумно твърдение.
Бе необходимо да си припомним само нашата традиция. Каква беше тя обаче? В какво се състоеше? Докато проумях: с Елена, която измислихме, защитавахме всичко, което вече не притежавахме. Което обаче, колкото повече го губехме, за толкова по-действително трябваше да обявяваме. Тъй че, от думите, жестовете, церемониите и мълчанието, изникна една друга Троя, един призрачен град, в който трябваше да живеем по домашному и да се чувстваме удобно.

Всъщност само аз ли виждах това?

Като трескава прехвърлях имена. Баща ми. Не можех вече да го заговоря. Майка ми . тя все повече и повече се затваряше. Арисба. Партена, дойката. Ти, Марпеса.

Тогава нещо ме спираше, всъщност тайният страх да надникна неподготвена във вашия свят. По-добре беше да страдам, но останах там, където бях. Където сестрите и братята ми се разминаваха без никакви въпроси, сякаш земята, по която стъпваха, бе твърда. Където Херофила, старата жрица с пергаментови бузи, от цялото си сърце освещаваше дарове, за да измоли нашият бог Аполон да подкрепи оръжията ни. Не бе за вярване, че дъщерята на царя, жрицата, таеше в сърцето си съмнение спрямо двореца и спрямо доверието си в своята слугиня и дойка. Като сенки се оттеглихте, Марпеса, в покрайнините на полезрението ми. Превърнахте се в сенки. Обезплътихте се. Както и аз самата, колкото повече за мен добиваше плът и образ и всичко, което повеляваше Евмеловия дворец при това на двореца повече от всеки друг му помогна нашият най-добър враг, Ахил.

_________________
i`m gonna tell God everything


Сря Яну 02, 2013 3:42 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Касандра
В центъра на вниманието ми, а и на вниманието на всички застанаха безчинствата на разбеснелия се, който със своята подивяла войска бе нападнал земите около Ида: там, където беше Еней! - и те плячкосваха селата, посичаха мъжете, изнасилваха жените, колеха козите и овцете, опустошаваха полетата. Еней? Тръпнех от страх. След един месец той се върна в крепостта начело на оцелелите дарданци. Всичко викаше и плачеше и това бе моят най-хубав ден. Винаги ставаше така - когато и двамата вдишвахме един и същ въздух, в черупката на моето тяло отново нахлуваше живот. Отново проглеждах за слънцето, луната и звездите, сребреенето на маслиновите дървета на вятъра, за металическия пурпурен гланц на морето при залез слънце и за всички преливащи се кафеникави и синкави цветове на равнината, когато привечер застанех на стената. Уханието на полетата с мащерка прииждаше на вълни и усещах колко нежен е въздухът. Еней живееше. Не ми бе необходимо веднага да го видя, можех да почакам, докато дойдеше при мен. Той бе извикан в съвета, по улиците на Троя цареше едно почти весело оживление. От уста на уста се заговори неща, което сякаш никой не бе измислил и същевременно всеки като че ли веднага си припомняше: ако Хектор е нашата ръка, то Еней е душата на Троя. Върху всички жертвени места горяха огньове в знак на благодарност и в негова чест.
Но това е неправилно! - го чух да казва на Херофила, на нашата първожрица. Нима благодарите на боговете, че опустошиха земята ни! - Благодарим за твоето спасение, Еней, отвърна тя. - Глупости! Спасението ми дойде от опустошението на врага. - Нима трябва да угасим жертвените огньове? И оше повече да разгневим боговете? - Според мен така. - Видях Еней да излиза от храма. Спречкването ми остана незабелязано.
Жертвите се редяха една след друга, вземах участие в ритуалите, както повеляваше службата ми, подаване на ръце, жестове, думи без смисъл. Нощем Еней преспиваше в бедни подслони, където настаняваха бегълците. Лежах будна и се измъчвах от въпроса дали ме отъждествяваше с Херофила, старата и закостенялата в разбиранията си първожрица. Броях разликите между нас - моите, неговите. Тогава се учудих, че за един външен човек те са съвсем малко. Че разликата, с която аз особено много се гордеех, се е стопила от вътрешните ми съмнения. На него, на Еней, това не можеше да му бъде достатъчно. А на мен?

_________________
i`m gonna tell God everything


Вто Фев 05, 2013 4:36 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Касандра
След дълъг и празен период без сънища най-после една нощ отново ме навести сън. Той бе от сънищата, които веднага приемах за значителни и без да разбера изведнъж, не ги и забравих. Вървях сама през непознат град, не бе Троя, макар Троя да бе единственият град, който бях виждала дотогава. Градът на съня ми бе по-голям, по-просторен. Знаех, че е нощ, но на небето грееха същевременно и слънцето, и луната, и се караха за превъзходство. Бях извикана, от кого, не се каза, за свидетелка: кое от двете небесни светила може да свети по-ярко. Нещо объркано имаше в това състезание, но колкото и да се напрягах, не можех да разбера какво. Докато накрая предпазливо и смутено казах, че всеки вижда и знае: слънцето е, което свети най-ярко. Феб Аполон! - извика тържествуващо някакъв глас и за мой ужас Селена, любимата лунна жена с жален плач полетя надолу към хоризонта. Това бе присъда над мен, но как можех да съм виновна, след като само бях изрекла как стоят нещата.
С този въпрос се събудих. Между другото с изкуствена усмивка разказах на Марпеса съня си. Тя замълча. От колко много дни вече е отвърнала лице от мен. Но после дойде, позволи ми да надникна в очите й, които както ми се стори, бяха станали по-тъмни и по-дълбоки и каза: Най-важното в съня ти, Касандро, е твоето усилие да намериш все пак отговор на този абсолютно погрешен въпрос. Би трябвало, когато настъпи часът, да си спомниш.

Кой каза това? Кому си разказала моя сън?

На Арисба, отговори Марпеса, като че ли се разбираше от само себе си, и аз замълчах. Всъщност не бях ли се надявала тайно, че сънят ми ще бъде разказан на Арисба? Тя ли бе веща по моите сънища? Знаех, че в тези въпроси се крие вече и отговорът и след дългата скованост, предизвикана от първите месеци на войната, усетих в себе си трепване. Отново току-що бе напъпила пролетта, гърците отдавна не яха ни нападали и аз напуснах крепостта и седнах на един хълм над Скамандър.

Какво означаваше всъщност това: слънцето светеше по-ярко от луната. Беше ли определена луната изобщо за по-ярко светило? Кой ми задаваше подобни въпроси? Значи, ако добре бях разбрала Арисба, бях упълномощена, дори задължена да им отвръщам. Един пръстен, най-външният, се свлече от мен, но останаха още много. Глътка въздух, отпускане на ставите, разцъфване на плътта - това беше.

По новолуние дойде Еней. Странно, че Марпеса, чийто дълг бе да спи в предверието, я нямаше. Успях да видя лицето му само за миг, докато угаси светлината, която плуваше в съда с масло до вратата. Нашият знак беше и остана неговата ръка върху моята буза, моята буза в неговата ръка. Не си казахме нищо друго освен нашите имена, по-хубаво любовно стихотворение никога не бях чувала. Еней Касандра. Касандра Еней. Когато невинността ми пресрещна неговата боязън, телата ни се развълнуваха. Какво ли не им хрумна на моите крака в отговор на неговите устни и с какви непознати усещания дари сетивата ми неговия мирис, изобщо не съм предполагала. И на какъв глас бе способно гърлото ми.






_________________
i`m gonna tell God everything


Вто Фев 19, 2013 5:09 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Касандра
Но душата на Троя не искаше да е в Троя. Много рано на другата сутрин Еней се качи с отряда си воини - хората му бяха дарданци, това си бе извоювал - на кораба, който за дълго време щеше да разнася последните стоки по черноморското крайбрежие. Мисля - разбирах го и въпреки това не го разбирах, - че Еней предпочиташе да замине, отколкото да остане. Във всеки случай бе трудно човек да си ги представи на една маса с Евмел. Дръж се за баща ми, бе натъртил той. Изгубих го за много месеци. Времето ми се струваше забавено и в паметта ми се е запазило като блед призрачен спомен, накъсен единствено от големите ритуални празненства, в които трябваше да участвам, както и от публичните оракулски прогласявания, на които населението ни, а то много се нуждаеше от утешение и се стичаше масово. Брат ми Хелен и жрецът на Посейдон Лаокоон, един достоен мъж, бяха най-обичаните говорители на оракулите, но не ми се ще да крия, че това, което разпространяваха, бе празен брътвеж. Хелен, по-скоро удивен от моето недоволство, не искаше да оспорва, че наистина съществуват един вид оракули по поръчка. Поръчани от кого. Естествено: от царския дворец, от храма. Какво ме засягало това. Така било винаги, говоритилите на оракулите били устите на онези, които ги поръчвали и които били божествени почти колкото самите богове. Колко рядко ( и тъкмо аз трябвало да го зная) благоволявал някой бог да разговаря чрез нас. Но колко често сме се нуждаели от съвета на боговете. И вредяло ли следователно някому, когато той, Хелен, прогласял, че гърците никога нямало да превземат нашия град, дори и през неговото най-слабо място, Скейската порта? Което между другото, субективно казано, смятал и за вярно и то постигнало желаното въздействие - още повече да се засили бдителността на стражниците при Скейската порта. Или Лаокоон. По вътрешностите на последното жертвено животно той прочел, че ако само десет от дванадесетте бели коне на нашата царска конюшня попаднели в ръцете на гърците, Троя щяла да изпадне в опасност. Нещо немислимо. Но въпреки това сега десният фланг вътре в крепостта - бил особено сигурен. И какво все нещо съм имала против.

_________________
i`m gonna tell God everything


Пон Мар 18, 2013 5:02 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Касандра

Нищо, можех само да отвърна аз. Как можех да обясня. Хелен бе лекомислен, но не и лъжец. Той, мой връстник и красавец, комуто аз винаги с удоволствие бях отстъпвала, сякаш ме презъвхождаше. С какво? С вярата несъмнено.
С вярата си в боговете? Не. По-скоро с това, че бяхме в правото си, двойно повече от другите, когато заставяхме божественото слово да слезе при нас. Той действуваше и говореше с пълната вяра, че светът е такъв, за какъвто той го провъзгласяваше. Никой не можа да го накара да се усъмни и никога не видях сянката на онази усмивка върху лицето му, която междувременно се бе настанила в ъгълчетата на устните на Пантой. Това, че бе обичан от другите, той възприемаше както повечето хора, без да се замисля, като нещо полагащо му се, без да обременява излишно нито тях, нито себе си. Изненадващо добре се разбираше с Хектор, за когото един ден изневиделица обяви, че ще разнесе славата на Троя из всички времена.
Андромаха, жена на Хектор от началото на войната, вярна къщовница и по-скоро незабелижима, изплака очите си при това предсказание. Притича при мен, както бяха свикнали и другите, които пристигаха и ми разказваха сънищата си. Хектор сънувал, каза ми Андромаха, че бил роден на света от топлата утроба на бяла кучка през някаква ужасна теснина и почти веднага бил принуден от закриляно и милвано с език кученце да се превърне в подивял глиган, който връхлетял върху един лъв, но той - под изгарящите лъчи на слънцето! - го надвил и разкъсал. Мъжът й се събудил, довери ми Андромаха, потънал в сълзи. Той не бил човекът, от когото можело да се направи герой. За бога, трябвало да се помоля пред Хекуба за него, той й бил любимия син, всеки знаел.
Какво дете бе останал моят най-голям брат Хектор. Беше ме яд на Хекуба, която го глезеше и продължаваше да го смята за малък, но сега сметнах за правилно тя да се застъпи за него. За моя голяма изненада при нея заварих Анхиз, така обичания от Еней негов баща. Нямаше никакво съмнение, Хекуба майка ми го бе повикала да се утеши, понеже не можеше да направи нищо за Хектор, абсолютно нищо - вече го подготвяха за Първи герой.
Хектор Тъмния облак! Сред братята ми имаше неколцина, които бяха много по-подходящи за водачи във войната, отколкото той. Но Евмел искаше да уязви царицата именно чрез нейния любимец. Ако той не се покажеше герой, щеше да стане, а с него и майка му, за присмех на града. А влезеше ли, както изискваха, първи в борбата, то той щеше да падне, рано или късно.
Проклетият Евмел.
Хекуба ме погледна и каза: Проклета война. Замълчахме и тримата.
Разбрах: с подобно мълчание, в което вземат участие повече хора, започва протестът.

_________________
i`m gonna tell God everything


Пон Апр 15, 2013 3:55 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Касандра

Анхиз. Ох, да беше тук Анхиз! Ако беше при мен, можех всичко да понеса. Той не позволяваше страх от каквото и да било, което можеше да се случи да бъде непоносимо. Разбира се, имало непоносими неща. Но защо да се страхува човек, и то дълго преди те да са настъпели. Защо просто да не си живее и по възможност - весело.
Веселост: това беше думата, която му съответствуваше, и постепено прозрях откъде идва; той вникваше в хората и преди всичко в себе си, това му доставяше удоволствие, а не отвращение, както на Пантой.
Анхиз беше, не - той е свободен човек. Дори и към тези, които не му желаят доброто, е непредубеден. Например към Евмел. Никога не би ми дошло наум да говоря за Евмел непринудено и весело. Да не се страхувам от него и да не го мразя, а да го разбера и да му съчуствам. Помислете си само, караше ни Анхиз, та той си няма жена. Да - вие, жените, не подозирате какво означава това за един мъж. Че трябва да принуждава робините си да бъдат с него. Че надушва вашето злорадство. Един мъж като него надушва всичко, което става наоколо му. Той е същият като нас, само че се стреми да се върне там, където някога му е било добре: под полите ви. А вие не му позволявате. И той си отмъщава, толкова е просто. Една крачка към него на някоя от вас и ще бъде излекуван, кой знае.
Как само се нахвърлихме върху ме. Злото като недостиг? Като болест! И би могло да се излекува? Е, вероятно е, предаде се той, при Евмел вече да е невъзможно. Но въпреки това щял да продължава да твърди: той е продукт на Троя, точно както - да кажем например, царят Приам. Анхиз с усмивка защитаваше най-невероятни неща, но тук прекали.
Евмел, извиках аз, е грешка на природата, нещо като катастрофа в развитието й, недоглеждане на боговете, ако това е възможно... Докато Приам, каза сухо Анхиз, не прави нищо друго, освен да настанява Евмел из своите учреждения. Вярно ли е? Също ли е грешка в развитието? - Разбира се, - Случайност или ?
Какво можеше да се отговори. О, колко много се противях да призная, че Приам и Евмел са две части на едно цяло и всяка се нуждае от другата. Седмици наред избягвах Евмел, докато се случи нещо невероятно: дворцовата стража не допусна Хекуба, царицата, да вземе участие в заседанията на съвета. Сега, помислих си, щом го чух, сега редът в двореца ще се сгромоляса и сама се учудих, че не само със страх, но и с възторг нетърпеливо очаквах промяната, която бе неизбежна. Но нищо не се случи. Без да я погледнат - разказваше майка ми Хекуба в колибата на Анхиз, където запъхтяна бях изтичала, - без да я погледнат, бяха минали покрай нея всички мъже на път за съвета. Дори и синът ми Хектор, горчиво отбеляза Хекуба. Препречих му пътя. И го измерих с поглед, ясно е, знаете как мога да гледам. Разбери, мамо, каза той. Искат да те пощадят. Това, което сега, по време на войната, се обсъжда от съвета, вече не е работа за жени.
Естествено, каза Анхиз. Сега ще стане работа за деца.

_________________
i`m gonna tell God everything


Сря Май 08, 2013 2:00 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Касандра
Всичко, което я потискаше, царицата Хекуба обсъждаше с него. Тревожех се, когато видех майка ми и бащата на Еней така добре да се разбират. Но й признах: всичко щеше да е много по-леко с Анхиз. Той обожаваше Хекуба, виждаше се, и едва ли щеше да я обожава по-малко, ако тя не бе жена на царя. Към мен той се отнасяше като към много обичана и уважавана дъщеря, но никога не заговори за сина си Еней, преди аз да заговоря за него. Деликатността му бе неприкосновена, както и веселостта. И не само с подвижното си лице, но и с дългата си гола глава той изразяваше това, което чувстваше. И Юнона, която го обичаше като баща, често казваше: Устата му се смее, но челото му е тъжно. Или бе достатъчно да се наблюдават само ръцете му, които едва ли не постоянно дялкаха някое парче дърво или най-малкото го опипваха, като очите му внезапно се наостряха и се мъчеха да отгатнат каква ли прилика или фигура се таи заключена в дървото. Никога не заповядваше да се отсече дърво, преди в подробности да се бе осведомил за него или пък да не бе взел семена или филизи, които да посее в земята и по този начин да подсигури по-нататъшния му живот. За дърветата и за дървото изобщо знаеше всичко, което можеше да се знае. А фигурите, които издялваше, когато седяхме на приказки и които после ни раздаваше като награда, се превърнаха за нас в отличителни знаци. И ако човек отидеше в някоя къща и видеше там предмет, издялан от Анхиз, животно или човешка фигура, знаеше, че там може да говори свободно и че независимо от случая, който го води, и при най-заплетения, може да помоли за помощ. Така ние скрихме Мирина, когато гърците унищожиха всички амазонки, както и някои от сестрите й в различни колиби, в чиито предвария стояха дървени фигурки на теленце, коза или прасе, издялани от Анхиз. Стопанките безмълвно ги настаняваха до огньовите, намятаха ги с по някоя дреха, почерняха страните им и тикваха в ръцете им по някое вретено или лъжица (на тях, които нищо не разбираха от домакинска работа), или вземаха най-малкото дете от постелята и го слагаха върху скута на изнурената чужденка. Никое семейство, на което Анхиз бе подарил дървена фигурка, не ни разочарова. Той познаваше хората. А и в неговата колиба под смокиновото дърво пред Дарданските порти влизаха само подобни нему. Впрочем той говореше с всеки и никой, поискал да го посети, не бе отклонен. Прие също така и Адрон, младия офицер на Евмел, който бе наредил да ни претърсят след отвеждането на Бризеида. Нима Хекуба, която често идваше тук, за да не кара Анхиз да я посещава в двореца, нима Юнона, Партена дойката, Марпеса и дори Арисба - нима те трябваше да срещат тук този човек! Защо не, отговори невъзмутимо Анхиз. По-добре тук, отколкото другаде. Говори с него. Какво ти струва.
Преди да е мъртъв, никой човек не бива да се смята за изгубен.
Срамувах се, без да се съгласявам с него. С боговете, доколкото можех да видя, той нямаше нищо общо. Но вярваше в хората. Що се отнасяше до това, бе по-млад от всички нас.

_________________
i`m gonna tell God everything


Сря Юни 12, 2013 5:18 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Касандра
При него, под сменящата се шума на огромното смокиново дърво,бе започнал нашия естествен живот, посред самата война, без никакви предпазни мерки, всред постоянно увеличаващите се и въоръжени до зъби войници. Докато пред невярващият ми поглед се бе променял дворцовият ред, който бях смятала за вечен - както върху една голяма река малките клечици, сламки или тревички, които тя носи, постепенно биват повлечени от по-силното течение. Това по-силно течение беше партията на царя, в която аз, неговата дъщеря, не влизах. Тя се състоеше от по-млади хора, те ходеха на групи, говореха високо, когато бяха заедно и постоянно се мислеха за нападнати и смятаха, че трябва да се защитават от обвинения, произнесени дори гласно, а и намираха услужливци - рапсоди и писачи, които им измисляха разни изрази в тон с тяхното неприятно поведение. Един от тях - "запазвам лицето си". Друг - "да не се оказва никакво въздействие" Анхиз се тресеше от смях. Какво всъщност значи това! - викаше той. Като че ли би могло човек да запази лицето си. Или така ни дават да разберем, без ние да знаем, че лицата, които те обикновено показват, изобщо не са техните лица? Глупаци!
Наистина. Всичко бе по-леко с Анхиз. Защото, щом се отдалечах от закрилата на смокиновото дърво, ми ставаше трудно или във секи случай поне така ми се струваше. Една част от мен, веселата, дружелюбната, непосредствената, оставаше там, извън цитаделата, при "тях". "Те", наричах аз хората на Анхиз, не "ние", още не ми бе позволено да казвам "ние". Колебливо, крехко и рехаво бе моето "ние", което винаги употребявах, когато бе възможно. Включваше и баща ми, ала чен самата? Троя без царя Приам, моя баща, за мен не съществуваше. Моят баща! Угрижена се прибра онази вечер в крепостта тази част от мен, която беше вярна на царя, послушна и обзета от съгласие. Прозрачно, хилаво и все по-невзрачно ставаше моето Ние, на което държах, и все по-неизпълнимо за мен моето Аз. И въпреки това за хората бях всичко друго, но не и неузнаваема, за тях бе ясно и те вече бяха определили какво съм, пророчица, тълкувателка на сънища. Една инстанция. И когато ги измъчваха изгледите за бъдещето или тяхното собствено безсилие, те идваха при мен. Започна Поликсена, любимата ми сестра, а после я последваха и приятелките й, приятелките на приятелките.
Цяла Троя сънуваше и ми докладваше сънищата си.

_________________
i`m gonna tell God everything


Сря Авг 28, 2013 2:08 pm Профил Галерия на потребителя
 [ 77 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1 ... 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: CommonCrawl [Bot] и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov