Последно посещение: Чет Ное 23, 2017 1:14 pm Галерия Галерия   Дата и час: Чет Ное 23, 2017 1:14 pm




 [ 28 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2, 3  Следваща
Deja vu 
Автор Съобщение

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu
ВРАТАТА, КОЯТО ВСЕКИ ОТ НАС ЗАКЛЮЧВА...


А. Стриндбепг


Отвори вратата...
Казват ми да отворя вратата, но аз не я отварям. Не само ми казват да я отворя, а ме умоляват – и когато молбите не помагат, заплашват, но когато и заплахите не помагат, млъкват за малко, дишат задъхано и ожесточено, застанали съвсам неподвижно, сякаш искат да я хипнотизират. Или може би да хипнотизират мен.
Хип-но-ти-зи-рат...
Ала аз не я отключвам. Мразя това дишане на пресекулки. Ненавиждам това задъхано дишане. Не, не само това, дръпвам се още по-навътре, докъдето мога по-навътре в стаята в себе си, чак до леглото в тъмния ъгъл. Просвам се на това легло, грабвам възглавницата и завирам глава в нея, за да не чувам, да не виждам, да не знам. Понякога все пак узнавам това, което трябва да узная, то си пробива път до мен по някакви пъклени канали и надали биха стигнали всички възглавници на света, за да ги затъкнат. А аз имам само една, една чудесна възглавница, дебела, добре натъпкана и мека – ала нима може да бъде достатъчна, за да ме запази от всичко!
Достатъчна ли! Нищо не е достатъчно – и все пак има мигове зад тази заключена врата, когато цялата мъка изведнъж се разсейва, когато възглавницата ми стига и тиха радост, сладка като мед, се разлива в цялото ми същество. В такива мигове съм цялата отворена, виждам се като море, което приема широка спокойна река в преградките си, и се оставям, сгряна и щастлива, на милувките на нейните топли води. В тези редки мигове мога дори да се освободя от възглавницата, да я пусна да падне от ръцете ми подпряла тил на преплетените си длани, да погледна тавана над мен в очите... Тогава не само една заключена врата ме дели от онези всички навън, а нещо много по-безогледно в способността си да ме прави сама.
Нека продължават, мисля си, нека си изпочупят пръстите, нека по дланите им потече кръв. Господи, как се заблуждават, ако си въобразяват, че могат да ме накарат да я отключа, преди сама да поискам. Мразя това дишане. Намразих го.
Засега все още мога да оставя възглавницата, засега все още почти ме забавлява, че някой си протрива кокалчетата на пръстите за нещо, което е толкова просто. Изтягам се на леглото и си давам почивка. Знам, че това няма да трае дълго. Скоро ще усетя, че този, който чука, чука не по студената безчувствената врата, а по топлото ми тяло. Пръстите винаги знаят какво искат, пръстите винаги знаят от какво най-много боли, пръстите са така привикнали към моето тяло, че сами намират най-чувствителното му място.
Искала-да-бъде-сама. Искаладабъдесама.
Дабъдеискаласама.
Бъдедаискаласама.
Трябваше, каквото трябваше, но не става така. Вместо това милосърдната възглавница обви главата ми и стана като тесто, което се разстила върху всички пролуки по лицето ми, запуши ги и се втвърди – чувах и съзнавах всичко, ала нищо не бях в състояние да направя. Дори нямах сила да сгърча от тъга лицето си. Не можех, само лежах, възглавницата растеше ли, растеше, превръщаше се в таван, превръщаше се в стени, превръщаше се в под. И все пак не от това се плашех аз. А от страшното пробуждане, което и най-успешните ми дребни хитрини нямаше да могат да отложат. Отново ще стана малка и уплашена. Ще се надигна, ще ида до вратата, ще отключа. После ще се върна, ще легна и ще мисля за едно-единствено нещо, докато заспя, ако сънят въобще ме споходи: само когато съм сама, мога да отключа вратата. Само когато никой няма да влезе, мога да оставя вратата отворена. Колко ли сама трябва да съм, за да може някой най-после да открие вратата и да ме спаси? Като разбие вратата ми?

_________________
i`m gonna tell God everything


Чет Яну 15, 2009 10:32 am Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu
ВЪЗГЛАВНИЦАТА, КОЯТО ВСЕКИ ОТ НАС ПРИТЕЖАВА...

„Зад вратата
имаше някой...”


Тук съм.
Бяла, мека и търпелива.
Не помня кога и как попаднах тук. Помня първия миг, в който ме извадиха от тъмния склад и след едно забързано и нетърпеливо пътуване се озовах зад заключената врата. Помня ръцете и лицето. Това лице, което виждам непрестанно оттогава насам. Нямам очи. Не ми трябват, защото и без тях виждам всичко. Не зная как става, може би ми помагат ръцете. Същите ръце, които винаги идват с лицето. Обичам това лице. Обикнах го, без да имам причина. Това е от онези лица, които видени веднъж само ти стават многократно по-близки от други, които си виждал стотици пъти. Лице, което познавам много добре. Познавам съвършено. И ръцете. Те ми причиняват болка, но нали няма друг начин да ме накарат да изпълня това, което се очаква от мен.
Казват, че имало и други възглавници някъде навън. Имало цяла вселена от възглавници. Чудя се възможно ли е това да е вярно. И ако е така защо никога досега не се е появила някоя? Бяла, мека и търпелива. Така няма да съм сама в очакване на мига, когато ръцете ще ме изпуснат на пода и тя ще стане, за да отключи вратата. А, да – вратата! Проклетата врата. За какво ти е да я отключваш, щом веднъж си я заключила?! Има лица дето не знаят какво искат. Имаш нужда от възглавница, не от отключена врата. Обичам, когато припълзяваш към мене. Когато само по тихото раздвижване на мрака чувствам, че приближаваш. Когато знам, че отвън няма никой, усещам, че ставаш красива. Започваш да ровиш под мен, търсиш ме и ме притискаш. Имаш нужда от мен, за да задушиш колебанието си.
Не бива да ставаш слаба, само веднъж се отключва заключената врата. Само веднъж. Знам, че притискаш лицето си в мен, за да задушиш налудничавото желание да скочиш и да отключиш вратата, да откриеш глупавото си щастливо лице. И не смей да се чувстваш щастлива, защото тогава ще станеш слаба и ще ме изпуснеш да падна. Нали веднъж тръгна да отключваш? Не помниш ли? След това прогизнах цялата. Но аз съм търпелива. Търпелива като пясъчен часовник. Нищо, че съм възглавница. И защо мислиш, че чукат заради тебе самата? Вратата е това, което ги интересува. Забрави. Спортът не е за ценители. Само дето ме правиш мокра и прогизнала след като разпознаеш знака на челото.
Ти всъщност не подозираш, че аз понякога допускам нещата да стигнат до теб. В малки, но достатъчни дози, за да не забравиш, че имаш нужда от мен. Крия те, но само колкото е необходимо, за да не пропуснеш все пак часа на истината. И когато ме погалиш почти забравям, че съм само възглавница. Вече не прогизвам. Може би никога повече няма да прогизна отново така. Напоследък усетих сълзи, които са различни. Имаха дъх на облекчение и радост. Това пък как се случи? Има нещо отвъд вратата, подозирам. Лицето ми го подсказва. Понякога се вслушвам в дишането му и с ужас разбирам, че мисли за нещо отвъд вратата. И това нещо го отдалечава от мен. Но аз съм търпелива. Защото знам, че рано или късно ще разбереш, че там няма нищо. И тогава отново ще имаш нужда единствено от мен. И аз няма да изпитвам нужда от друга възглавница, за да задуша собствените си страхове. Не забравяй, че те познавам теб, истинската. Само аз, върху която полягаш със своите нощни мечти и кошмари.
Страхът да задаваш въпроси не е нищо друго освен съзнание, че е много късно за отговори.
Как ли е достигнало това до една възглавница като мен? Усещам, че ставаш неспокойна. Това ме тревожи. Ами ако пред вратата няма никой? Та ти ги прогонваш всичките? Нима забрави? Аха, понякога мечтаеш за вятъра. Чувам как бълнуваш името му. Не питай как чувам. И аз не разбирам. Вятъра. Казваш, че бил добър. Казваш, че умеел да те привлича. А иска ли?! Защо мислиш, че изобщо го интересува?
Не ме стискай, ей! Не ме удряй! Какво ти става? Нали сме искрени с теб? Казвам ти истината. Понякога губя търпение. Може в даден миг да престана да бъда бяла, мека и търпелива. Да престана да бъда само възглавница. Какво правиш, глупачке? Престани да се надигаш всеки път, когато някой почука! Това не ми дава възможност да те успокоя. Нали и музиката вече прогони. Толкова е тихо и спокойно напоследък. Какво си започнала да ставаш неспокойна? Вятърът си е вятър. Той не влиза в затворени пространства. Вятърът само преминава. Вятърът няма отношение. Вятърът дори не е любопитен. Той не се интересува от врати. Вятърът духа и отминава. Отминава по своите си вятърничави работи.
А ти, глупачке, не разбра ли, че само аз се интересувам истински от теб самата?!
И пак да вдигнеш ръка в сляпо изстъпление, и пак да я усетя върху мене.
Мога да понеса болката, но не мога да понеса отсъствието ти.
Успокой се и ела при мен. Припълзи както винаги го правиш.
Ще ти покажа как да станеш като мен.
Бяла, мека и търпелива.

_________________
i`m gonna tell God everything


Вто Яну 20, 2009 9:25 am Профил Галерия на потребителя
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Deja vu
Още когато за пръв път те поех в ръцете си знаех, че ще мога да ти се доверя, знаех го. Наречи го инстинкт. Наречи го както искаш, но помни, че вярвам на първото си усещане. То не ме лъже. С годините сетивата ми се изостриха и долавят и най-малкото… недоловимото. Такава съм си аз.
А ти си вълшебна възглавница, мека, великолепна. Толкова се радвам, че те има… толкова… Какво щях да правя без теб?
Кой щеше да облекчава главоболието ми? Кой щеше да попива сълзите ми? Кой щеше да ме докосва в съня ми? Кой?
Ако не ти…
И не страхувай от този пред вратата. Аз не се страхувам. Защо ли?
Защото той никога няма да разбере колко съм плакала. Никога няма да разбере как съм галела теб и съм копняла за него. Никога няма да разбере за безсънните ми нощи. Никога няма да чуе молбите ми за милост! Милост! Толкова ме боли понякога, че ми идва да вия, да вия като куче. И го правя. Ти знаеш…
Ти знаеш всичко.
А той не знае нищо. Той ме вижда през деня когато се усмихвам, когато съм Силната.
Ти си тази, на която доверявам слабостта си.
Ти си бяла, мека и търпелива.
Ти… Ти … Ти си Приятел!


:|

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Вто Яну 20, 2009 10:33 am Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu
СИЛАТА НА ОГЪНЯ


По тялото ми пърхат пеперуди. Нощта има мириса на есен. Залезът е топъл и милостив.

Докато палеха огъня наблюдавах как Слънцето си отива. Не страдам по него. Единствено кървавата следа, която оставя след себе си ми навява някаква неясна тъга. Горест ли исках да кажа? Да, горест. Като всяко нещо, което умира пред очите ми. Толкова. Но Смъртта така или иначе респектира. Предполагам тъгата ми се изчерпва с това. Знам, че скоро ще изгрее тази, която ме разбира. Тази, пред която не се срамувам да прошепна мислите си. Тази, която ме обрича.

Огънят е голям. Това е първият истински огън за сезона. Преди години някой анонимен доброжелател ни го подари за Гергьовден. Помня онази първа нощ, в която всички се изненадаха и очароваха.
Оттогава винаги почитаме мястото.
Все още се питат как и защо се появи този огън. Усмихвам се. Винаги се усмихвам, когато ги чувам да говорят за това.

Остана като място за споделяне. Някой е тъжен. Отиваме и палим огъня. Някой е щастлив. Отиваме и палим огъня. Някой изживява край. Някой изживява смърт. Някой изживява надежда. Някой просто е объркан. И винаги отиваме и палим огъня.

Никой вече не разсъждава дълго за човека, който ни го подари. Огънят стана един от нас. Винаги, когато някаква страст се надигне в някой, тръгваме инстинктивно натам. Смях, сълзи, обич, песни, копнеж. Всичко това предаваме на огъня. Но никой вече не говори за човека, който ни го завеща.
Все още идва. Няма нужда да се озъртам, за да се уверя в това. Усещам присъствието му. Не е като първата година. Тогава ни следваше като сянка в нощта. Често зървах силуета му в мрака и плашех останалите с привидения. Пребледнели лица пред неизвестното. Защо се усмихваш? – питаха. Защото това е поклон пред съдбата, който всеки от нас дължи. С времето разреди идванията си. Но понякога е тук.
Тогава им напомням, че огънят пречиства. Не разбират, но се взират в танца на пламъците и поднасят мълчаливата си съпричастност на човека, който ни го подари.

Никой не знае защо го направи. Какво иска. Може би и той не знае. Желание за живот. Молба за помощ. Живот за живот. Помня светлината. Светлината, която видях, когато ме извади от водата. Помня, че не видях светлина в очите му след като го разпознах години по-късно. Ден след ден ме подминаваше с наведена глава. И един ден спря. Дълго ме гледа. Когато тръгна към мен аз се обърнах и побягнах. Хлопнах високата входна врата и се скрих при близки, при свои. Скрих се при познатото. Същата нощ на мястото, където се събирахме в полунощ гореше огромен огън.

Гледам огъня и се питам какво ли е да разбереш, че животът те е подминал? Защо ли се питам? Не би трябвало да се питам това.
И тази нощ е тук. Няма нужда да се обръщам, за да го видя. Вече зная къде стои. Какво ли си мисли? Дали ни завижда? Иска ли нещо? Очаква ли нещо? Живот? Върни ми жеста? Живот за живота? Усещам гняв да се надига в мене. Веригите никога не са ми тежали толкова осезателно. Непоносимо почти. Живот ли искаш? А дали имам повод да съм ти благодарна? Питал ли си се? Дали нямам повод да те преследвам аз? Да искам обратно собствената си съдба? Ако скоча и разтуря огъня ти дали ще разбереш? Ще разбереш ли поне че съм бясна? Ще разбереш ли какво ти казвам? Какво ти крещя? Имаш ли представа към какво ме изпрати? Какво се налагаше да срещам и научавам в живота?

Слушам гласовете и смеха около себе си. Лицата изглеждат странни на светлината на огъня. Това са лица, които обичам. Лица, които бих целунала във всеки миг. Обичам да ги гледам. Дори когато са страшни в светлината на огъня. Обичта омекотява чертите. Обичта прави и най-нелицеприятното нещо красиво.

Искам да му изкрещя, че за мен е без значение. Искам да му помогна някак, въпреки че не зная как. Не е като да хванеш някого и да го измъкнеш от водата. Много по-сложно е.

Гледам как огънят замира и се превръща в умиращи въглени. Това ми напомня на дълго сбогуване. На скверната смърт на мигове. Гняв се надига в сърцето ми. Не обичам да наблюдавам как нещо умира. Мразя да наблюдавам бледата смърт на пламъците. Задушавам се от непримиримост. Задушавам се.
Ставам. Гледам дълго въглените. Проблясват по-ярко. Сигурно е от вятъра, но ми се струва, че ми намигат. Дразня се, че ми намигат. Когато някой ти намига постоянно това винаги означава, че ти се присмива. Навеждам се. Така ли? Намигам им. Вече знам. Сега ще видим как ще ми намигате. Обикалям ги бавно и ги наблюдавам. Внимателно. Съсредоточено. Обикалям ги. Мислят, че ще танцувам. Не слушам музиката. Слушам вятъра. Приближавам ги с всеки кръг. Все по-близо и по-близо.

- Е не! Не! Това не! Недей!
Викът идва до мен отдалече. Някъде много далече. Не мога ли? Кой смее да нарушава шепота на вятъра? Мога!!! Толкова е просто. Толкова просто. Ще видиш. Всичко е възможно. Само трябва да го поискаш. Всичко е възможно. ( аз знам, че не е, но това е само моя тайна) На вас ще ви покажа, че за вас всичко е възможно.

Виждам как сянката излиза зад дървото и се приближава несигурно към огъня. Ела! Ела и седни сред нас. После ще видим.
Вече обикалям до самите въглени. Никой не говори. Само музиката, която не са изключили. И вятъра. Аз слушам вятъра. Вятърът, който единствен ми вярва.
-Донеси вода! Бързо!
Някой някъде звучи тревожно.

Вода?! Хаха, няма вода за този огън. Няма вода, която да угаси този огън.
Правя стъпка за опит и излизам. Правя втора. Пак излизам. Вдигам поглед за кратко. Фигурите край огъня са вече с една повече. Усмихвам се.

Виждаш ли? Извади ме от водата, а аз се хвърлям в огъня. Минах боса през толкова много неща. Не е страшно. Само крачка напред.
Важното е да намериш повод. Какъвто и да е. Дори намигване от въглените. Дори и несигурен като вятъра.
А той мръсникът се извива и разпалва жарта. Въглените ми намигат безспирно.
Не ме интересува.

Крачка, две, три...
Дори нямам нужда от икона в ръцете си. Тя е в мен. В мен е.
Не усещам веригите.
Усещам копнеж. И страст.
Копнеж по страстта.
Страст към копнежа.
Вдигам поглед и виждам очите им.
Във всички има светлина.
Във всички.

_________________
i`m gonna tell God everything


Сря Яну 21, 2009 1:52 pm Профил Галерия на потребителя
Аватар

Регистриран на: Вто Дек 16, 2008 6:45 am
Мнения: 3073
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Deja vu
... прекрасно...

_________________
Нищо прекалено, но всичко докрай!


Сря Яну 21, 2009 3:44 pm Профил Галерия на потребителя WWW

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu
ОГЛЕДАЛОТО


Реших да послушам съветите. Ще потърся огледало и ще видя кой ще срещна там.

Спомням си за едно огледало, което се самоуби. Изведнъж, най-неочаквано, без предупреждение. Не разбрахме защо се случи това. Стояхме си кротко в едната стая и вратата към съседната беше отворена. Пиехме си кротко пиенето и разговаряхме тихо. Музиката не беше пусната, защото очаквахме останалите да пристигнат. Трябва да е било някъде този сезон. Забелязала съм, че късната есен е пълна с мистерии и недомлъвки. Винаги е така. Както разговаряхме, изведнъж се чу страшен шум в съседната стая. Оглушителен направо. Замръзнахме. Какво беше това? Какво? Стояхме и не знаехме какво да направим. Станах и влязох в съседната стая. Видях го на земята, разбито на малки парчета. Голямото огледало. Странното беше, че се намираше в средата на стаята, а не до стената както би трябвало да изглежда едно паднало огледало. То като че ли се беше хвърлило. Стояхме и го гледахме. Когато другите пристигнаха и им обяснявахме объркано, решиха, че ги поднасяме. Така или иначе се случиха още странни неща през онази нощ и никой не се усъмни, че огледалото само се беше озовало в средата на стаята. Никой не разбра какво го беше накарало да стори това. Какво бе видяло в себе си, та му се е сторило толкова непоносимо.

Имам едно красиво голямо огледало в коридора вкъщи. Всеки, който идва или си тръгва се спира пред него и дълго се върти. Аз самата никога не заставам пред него. Не зная защо. Може и да има причина някаква. Вероятно заради това, че е в коридора. Не обичам преддверията. Не ми е уютно в тях. Сигурно, затова и отбягвам това огледало. Въпреки красивата му златиста рамка.

Избрах си огледало, в което да надникна. Не е много бистро, но за сметка на това пък ми е вярно. Познавам го от много години. А то познава не само мен, но и много от моите близки. Дори и тези, които вече ги няма. Стоя пред него и очаквам да видя отсреща този, който търся. Протягам ръка и тя потъва в меката мъгла на огледалото. Влизам внимателно, защото съм чувала, че огледалният свят понякога е измамен. Когато прекрачвам напълно и правя първата крачка мъглата започва да се разсейва. Тръгвам напред и търся лицето, което ме харесва. Вървя, оглеждайки се...

Стигам до един огрян от слънце двор. Високи борове се издигат от двете страни на грижливо поддържана пътека. Пристъпвам по нея и вдишвам аромата на цветя. Има много лалета. Ярки и красиви. На една голяма смокиня с огромни листа виси детска люлка. Толкова е слънчево и красиво. Надничам в малък фонтан и чувам детски смях зад себе си. Обръщам се. Под разцъфнал храст с бели цветове виждам малко дете с бяла нощница до земята. Дърпа клоните на храстите и сняг от бели цветове го посипва цялото. Затова се смее значи.
- Хей, виквам й. Тук ли живееш?
- Не. В тъщата.
В тъщата? Аха, не може да казва „к”. И аз не можех, когато бях много, много малка.
- Искам да те питам нещо.
- Аз не те познавам. – вика тя и побягва нанякъде.
Стоя и гледам след нея. Сигурно не ме познава. Но защо аз си помислих, че я познавам?!

Продължавам напред. Стигам до една поляна. Група момчета играят футбол. Когато се заглеждам във вратаря виждам, че не е момче. Омацана е цялата в кал, защото самоотвержено се хвърля за трети пореден път в една и съща локва. Чудя се как може момиче да расте в такива игри.
- Ей , вратарката, я ела тука! Веднага.
Идва и доразмазва калта по лицето си.
- Какво си мислиш, че правиш. Бас хващам, че двете яйца в джоба на якето ти са станали на омлет. Забрави ли къде трябваше да отидеш? И този панталон на теб е бил бял преди час. Бял!!!
- Какво искаш? Коя си ти? Аз не те познавам! – обръща се побягва.
Гледам след нея. Моят панталон не е бял. Чудя се кога последно съм обувала бял панталон...

Продължавам напред. В парка край морето стоят момче и момиче. Тя се е качила на една пейка, за да му говори нещо в ухото. Той е...отвратително висок. Сляпа ли е? Да не си въобразява, че винаги ще има пейки около тях, за да може да я чува. Викам й. Дори не ме забелязва. Дори не поглежда към мен. Искам да й кажа нещо, искам да я предупредя. Късно е. Скача от пейката, изкрещява нещо и побягва.
- Чакай, чакай, - настигам я с усилие, правиш грешка. Голяма грешка.
- Разкарай се. Каква си ти, че да ми кажеш. Та аз не те познавам. И побягва нагоре по хълма.
Дори и не поглеждам след нея. Знам, че след много време ще се качи на друга пейка. Но никога вече на тази.

Под едно дърво седи млада жена. Приближавам я и усещам как цялата болка и мъка на този свят се стоварват отгоре ми. Искам да й кажа нещо. Да я успокоя.
- Виж, животът е несигурно нещо. Аз знам, че един ден всичко ще мине.
- Никога няма да мине.
- Не е вярно. След няколко години ще видиш.
- Години?! Не ми говори за години. Аз бях дотук.
- Неее, ще видиш. Вярвай ми.
- Защо да ти вярвам? Аз не те познавам. Даже и не те харесвам.
Трябва да си тръгна. Не искам, но трябва да продължа. Знам, че след няколко години ще си спомни за това. И ще разбере, че съм била права.

Вървя напосоки. Не срещам никого. Започва да се смрачава. Може би наистина няма никой друг в Огледалния ми свят. Става ми студено. Нощта идва, а все още търся този от огледалото, който ме харесва. Не съм изобщо сигурна, че съществува такъв. Стигам до брега на някакво езеро. Или море. Или океан. Не виждам в мрака. Виждам само силуета до мен. Не съм чула кога е приближил. Черен силует в мрака. Защо не се страхувам? Сигурно, защото съм изморена. Смъртно изморена. Умората притъпява чувствата. Сядам не земята и не си правя труд да го заговоря.
- Измори ли се?
Изненадана съм. Гласът не е страшен.Звучи ми познато. Само е леко изморен.
- Да.
- Добре, почини си тогава преди да продължиш.
- Да продължа?! Аз?! Чуваш ли се какво говориш?! Никъде нямам намерение да продължавам.
- О, ще продължиш. Вярвай ми.
- Не искам да продължавам никъде. Докога да продължавам?!
- Докато стигнеш до мен. Аз те чакам в края.
- Не искам. Нямам работа до теб. Какво знаеш ти изобщо?
- Знам всичко.
- Нищо не знаеш!!!
- Зная. Но няма да ти кажа. Просто ми имай доверие.
- Доверие?!? Да ти имам доверие!?! На теб! АЗ НЕ ТЕ ПОЗНАВАМ!
- Но аз те познавам. Много, много добре.
-Познаваш ме? Мен? Така ли? Наистина?
-Да.
Чудя се. Не смея да питам. И все пак.
- А харесваш ли ме?
- Дали те харесвам? Аз те обичам.
- Обичаш? Аз...Не те познах веднага. Прости ми.
- Прощавам ти....но...се питам, когато стигнеш до мен...ти дали ще ми простиш?



_________________
i`m gonna tell God everything


Пон Яну 26, 2009 2:32 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu
КАТЕРАЧЪТ

Не знаеше какво го беше събудило от прекрасния зимен сън, в който душите на всичките му сродни бяха потънали. Беше някакъв измамен слънчев лъч, далечен позив. Като че ли някой далече, далече оттук го беше повикал. Трудно отвори очи. Съзнанието му се пробуждаше бавно и тромаво. Светлината проникваше на капки в очите му, докато накрая го разбуди напълни. Далечният зов кънтеше в съзнанието му неясно като ехо. Кой? Откъде? Не беше време да будува. Трудно се изправи и бавно излезе навън.
Всичко наоколо беше потънало в бяло. Толкова бяло, искрящо и красиво, та ти идваше да заплачеш от почуда. Но душите в зимен сън не плачат в такива моменти. Те нямат тези моменти. Проспиват картините. Винаги са ги проспивали. Малки, блещукащи звезди покриваха ширта наоколо. Пред очите му се изпъна пътека от светлина. Нямаше кой да обясни, че това е замръзналата река от нормалния живот. И че не чудо се е случило, а един сезон, един преходен сезон, просто минава пътьом. Проследи с поглед искрящата пътека. Очите потънаха в нея, заизкачваха високия връх, стигнаха до най-високото и за миг примижаха, заслепени от нереалното искрящо божество малко над края на светлинния път. Нещо под дебелата кожа на гърдите се присви, обърна се вътре, затупа, някаква странна тъга, болка, красота и глад впиха пръсти дълбоко в тялото. Не знаеше, че това се нарича копнеж. Това са неща, за които никой не бе чувал в света на животните.
Тръгна неуверено напред. Огледа се. Спря за миг. Усещането за нещо меко, хрущящо и толкова неустойчиво го изненада. Стъпките оставяха следи. Дълбоки следи, които плътно прилепваха по лапите. Обърна се и видя, че следите са там, отзад. Оставяше следи успоредно до блестящия път. Свои следи. Толкова видими, колкото и на това чудо, което се бе случило докато душата му бе потънала в зимния сън. Погледна нагоре към върха и изпита отново това непонятно присвиване. Тръгна нагоре. Заизкачва се и разбра, че знае посоката. Разбра къде иска да стигне. Знаеше къде отива. И какво ще достигне. Не знаеше какво ще се случи като го достигне, не знаеше дали това ще засити непонятния глад в него, но знаеше, че върви натам.
Дълго се изкачва. Не беше толкова близо колкото изглеждаше. Като че ли с всеки изминал час онова блестящо кълбо се отдалечаваше. След всеки по-малък връх, току имаше чувството, че го достига и все по-странно се извиваше и го мамеше блестящото кълбо. Позна студа, въздухът, който режеше очите и незащитените места край муцуната. Мержелееше му се тази непозната гледка. На моменти се губеше в белия безкрай. Губеше посоката и бляскавия път, но знаеше едно –нагоре. Там е това, което иска да стигне. И не спираше. Просто не спираше.
Когато пак погледна нагоре видя белият връх надвиснал над застрашително. Реши да го заобиколи, но тогава установи че белият бляскав път и свършил някъде по-надолу, а не негово място е зейнала огромна, застрашителна пропаст. За миг изскимтя уплашено и се опита да се обърне назад. Но пътеката беше тясна и пътят назад не изглеждаше по-безопасен. Спря за миг и огледа пътя нагоре. Белият блещукащ цвят пред очите му. Красота, която не виждаше друг. До която искаше да се докосне. Да близне. Да остави следи. Тромаво и тежко, но с душа изпълнена с решителност побягна нагоре. Блъсна се в някакво дърво, но не усети болка. Спря за секунда само, за да продължи.
Нещо изведнъж се раздвижи във въздуха. Неизвестно откъде се чу тътен. Неясен, но застрашителен и засилващ се. Погледна нагоре и в този миг отекна гръм, а бялото над него избухна. Заедно с него изригна и ужасът. Застина, не можа да нададе вой, не можа да помръдне. Белотата се спусна отгоре като безумна и смъртоносна стихия, повлече го, помете го, попадна във водовъртеж на болка, ужас, страх. Свиваше се, не виждаше, усещаше само удари, които не разбираше откъде и как се нанасят. Едно кълбо от болка. Не, не болката в него, той беше в болката. Козина, кръв, камъни и клони, всичко това се размеси с бялото, което искаше да го отнесе. Да го унищожи. Да го разкъса. Свиваше се, дишаше не пресекулки, успя да предпази гърдите си. Когато потока на ада забавяше ход, успяваше да поеме въздух и да зърне за миг близките дървета. Докато се свличаше надолу, инстинктивно прецени, че един крайник си струва цената на живота. И някак успя да го пъхне в раздвоеното дърво, на границата между пропастта и блестящия път, по който беше стигнал дотам. Затвори очи, сви душата си в болката и се вкопчи в дървото.
Бялото зло продължи да съска още известно време, да носи отломки и болка, да помита всичко по пътя си, но постепенно изгуби сила и ярост. С последното съскане тишината се възстанови. И отново можеше да се вижда. Пейзажът не беше същия. Нямаше и помен от пухкавата блестяща красота. Наоколо се виждаха следите от влачените камъни и клони, начупените дървета, липсващите бели хълмове... но беше жив. Някак го осъзна. Осъзна го по собствената си болка. По кръвта под себе си. По проскубаната си козина. По това, че отново можеше да вижда. Бялото зло не бе успяло да го надвие. Не бе успяло да го помете в пропастта. Бе победил. Бе истинска, истинска победа. Като първа битка с равностоен противник. Равностоен ли? Никой друг не бе имал по-жестока битка от тази. Бе излязъл жив от разгневената смърт на върха. Нищо, че бе слаб и едва се изправи. Нищо, че изгуби много кръв. Бавно, но някак щеше да стигне отново долу. Щеше да се прибере на топло и сигурно в хралупата, а напролет щеше да излезе с гордостта на единствения, надвил това. Изпълни се с гордост и увереност. Изпълни се с копнеж да се завърне към зимния си сън и да потъне в забравата на сънуваната пролет. Изправи се и се обърна надолу. Загледа се в стъпките, които бе оставил дотук по време на изкачването си. дървото, което го беше спасило бе старо и силно. Не беше пречупено. Само един клон имаше над него, на който малка шепа от белия гняв бе останал. Вятърът неразумно се изви и клонът потрепери. Шепата белота бавно падна над муцуната му, заслепи го за миг, за миг го обърка и изплаши. Рязката крачка, която направи, го отведе направо в пропастта. Същата, в която разгневената бяла смърт не успя да го завлече, от която се спаси макар и с цената на много кръв и кожа. Лекият вятър стовари отгоре му неочакваност.
А беше една незначителна шепа остатък.

_________________
i`m gonna tell God everything


Чет Мар 12, 2009 7:11 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu
ПЪТЕКА СРЕД ПАПРАТ

Обходиха цялата местност. По едно време проблемът стана видим. Очакваше всеки момент да се нахвърлят отгоре й с обвинения и негодуване. Добре, че навлязоха в гората. Там вместо задуха царстваше прохлада. Гората бе тиха. Последните лъчи на слънцето едва прозираха през върховете на дърветата. Цветът им напомняше презрял мед. Усмихна се. Почувства я сродна. Нея не можеше да я излъже. ЗнаешЕ, чувстваше всичко, което се спотайва във нея. Стигнаха до две разклоняващи се пътеки.
Дилема. Като се има впредвид , че някак безгласно се определя водача за деня, не можеше да си позволи да им признае, че няма идея за посоката. Знае, че ако се наложи не може да отскочи достатъчно бързо. Нито да побегне. Дано не се налага. Защо ли още им угажда в щуротиите?
О, това е фалшиво жалване, защото в годините се оказа, че самата тя генерира страшно много лудост. Понякога се пита дали, ако този генератор спре изведнъж и те останат без него, нещо ще се промени. Дали ще влязат в онзи коловоз, по който се движат толкова други хора. Не, сигурно не. Нали затова ги обича. Всеки от тях притежава лудост колкото за трима. И съвсем не са обикновени, макар че облечени в сутрешните часове и застанали зад бюрата си могат да заблудят страшно много хора. Но който ги познава наистина....обиква ги. И дори никой да не се сеща, че онзи пламък, който ги кара да следват поривите си и да осъществават невъзможното е там, скрит зад тъмните очила през деня, той все пак е там.
- Шшшшшшш, алоууууу! Пристъпяш като да си.....Айде ше ви замоля по-бързичко мадам.
- Как умееш да ме четеш бе, рожбо. Никой не би се досетил, ако не си ти. – слага ръце на кръста и другите отзад правят верижна катастрофа.
- Ама моля ви се, не спирайте. Айде да отиваме, където нямам идея сме тръгнали и да приключваме.Обръща се и ги изглежда строго. Погледът й се спира на жената с лъскав корсет, копринена пола и токчета.
- Ти къде си мислиш, че сме тръгнали, АПРОПО???
- На кабаре в Албена.
Най-голямото момче отзад се хили безмълвно и се тъпа в гърдите – булгар! Булгар!
- Аха. Еми добре. Сигурно вече се сещаш, че не сме тръгнали на кабаре, нито на някакво соаре.
Продължават. Пътеката се стеснява и по краката започва да се увива гальовно папрат. Във въздуха се наслоява мъгла и мрак. В далечината се долавят уплашени викове на стрелнали се птици. Ала самата мъгла започва да ражда свои творения и гъстата папрат става все по-настойчива и по-обсебваща. Уханието на гората ги обгръща все по-плътно и вече няма пътека под краката. Мракът изглежда синкав.
- Ейййййй, не може да си идвала тук и преди. Не е възможно. Нещо бъркаме.
- .....Сънувах мястото. Знам пътя. Тук някъде е.
За момент спират и замират. Мълчанието се стеле в мъглата и въздухът става още по-лепкав. Кима унило. Признава без глас. Иска да стане растение. Да се превърне в папрат.
- Божичкооооооооооо! – изпищява Тази с черните очи. Гласът и е ленив и много, много глезен. – Наистина лииииии?
След нея всички се взривяват.
Един единствен глас изкрещява гневно:”Е, не!Мамка му! ...Мамка му!”
Но другите пищят. Викат. Смеят се. Скачат. Едва, когато започват да я прегръщат, целуват и подмятат като парцалена кукла един на друг, въздъхва с облекчение.
- Welcome! Welcome back to wonderland!
Това е припев от песен. Но скандиран по този начин напомня митинг пред нечие посолство.
Когато най-после млъкват им казва:
- Има още много път. Смрачава се. Да побързаме. Още път предстои.

_________________
i`m gonna tell God everything


Пет Мар 27, 2009 7:51 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu


Дълго беше мълчала. Много дълго. Острият пристъп на ярост и безпомощност беше преминал и единственото, което напомняше, че нещо я беше премазало на един завой беше мълчанието. Никой не задаваше вече въпроси. Инстинктивно усещаха, че опасността е преминала. Вярваха, че дълбоко под повърхността нищо не бушува вече.
Сумракът на заведението създаваше интимност. В такива моменти човек е отпуснат и докосва хората, с които се разминава без обичайното стягане.
Стоеше и гледаше хората на дансинга, но всъщност не ги виждаше. Погледът й напоследък бе обърнат навътре. Научи се да не показва мислите си. Научи се да кима оживено с глава и през няколко секунди да се провиква: да, да! Интонацията е майсторлък. Изисква се талант да придаваш онази интонация на гласа си, която казва всичко и нищо. Която те пази от провал в диалога.
След паузата от няколко секунди новият ритъм изведнъж я блъсна. Чашата в ръката й трепна и тя я стисна инстинктивно. Чу го. За момент се заслуша видимо. Някаква вихрушка се изви в главата й, засвистя, зафуча и разпиля концентрацията й. Стисна чашата още по-здраво. Изгледа ги за миг. Никога не са имали нужда от много думи помежду си. Затова оцеляха заедно през годините. Още от времето на епическите битки по дебелите персийски килими.
Остави бавно чашата и постави длани на масата. Сви пръсти бавно и ноктите оставиха неонови резки на покривката. Червеният лак беше с променен цвят. Изпъна гръб и се изправи. Ритъмът я бутна по гърба. Направи крачка напред. И още една. И още една. Не се обърна на път към дансинга. Тримата я следваха. Знаеше това. Винаги можеше да се изправи и да скочи в бездната. Винаги знаеше, че има кой да я хване. За миг й мина мисълта, че някой ден ще трябва да им каже, че знае това и че е изключително благодарна, и че....Но това някой друг път. В този момент просто вървеше към дансинга със стиснати юмруци. Стигна в центъра и за миг замря. Затвори очи и отвори сърцето си. Не стана веднага. Наложи се първо да отвори дробовете си. Бавно разтвори юмруци и издигна ръце встрани. Изправи разтворени длани навън, но това бе само жест. Жест към тези около нея. Наведе глава и леко тропна с крак. После с другия. Пусна музиката да я поведе. Затанцува бавно и отмерено. Имаше грация за всеки, който не виждаше, че ръцете и краката й са стегнати като пред скок. Наведе се леко надясно и се изви. Пробва пак, и пак. Заби по-силно пета в земята и се завъртя. Трима мъже танцуваха с нея. Трима мъже като три тотема правеха кръг. Наричаха го къде на майтап, къде на истина „кръгова защита”. Тръсна глава и престана да мисли. Завъртя се. Тръсваше ръце за миг като да се отърси от нещо. Все по-настойчиво. Все по-силно. Изпънато като тетива тялото и все пак се извиваше с музиката. Въртеше се, завихряше всяка случайно появила се мисъл. Завихряше всеки образ от действителността и извикваше пред очите й други образи от друго време. Виждаше картини, лица, очи, и думи. Протягаше ръце и ги докосваше за миг преди отново да се завърти или да простре ръце като за полет. Въртеше се в кръг и пръстите й се разминаваха на милиметри с шест ръце протегнати към нея. Никого не докосна. Никого не приближи на повече от дъх разстояние. За миг да зърне очите им и се наведе рязко напред. Не искаше да мисли. Не искаше да пуска никого в този танц. Това си беше личният й отговор. Личната молитва. Личната обида към този, който преценяваше дали да чуе човешките молитви или не. Юмруците й се свиваха инстинктивно и все по-рядко разтваряше длани към околните. Чу единствено последните думи на музиката. Почти ги изкрещя. Почти ги жигоса. Спря рязко и дори не залитна. Изпъна се, усмихна се и застина като каменна статуя. Нямаше и следа от вихъра, който я беше завъртял до преди миг. Не подаде на никой ръка. Усмихна се още веднъж, направи кратък реверанс и пое обратно към масата. Не се обърна назад.
Не погледна никой в очите. Надяваше се, че все пак не са разбрали, че е танцувала сама.
Не искаше да разберат, че не ги е забелязала нито за миг.
А всъщност стана сама, тръгна сама и го изтанцува сама.

На мен това ми го разказа мъжът, който стоеше в най-тъмния ъгъл.
Аз не бях там.

_________________
i`m gonna tell God everything


Съб Юни 20, 2009 5:09 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Deja vu
Бумерангът удря сляпо

Старата Тиса стоеше в дъното на сумрачната стая. Надвесена над печката, бъркаше нещо в тежък котел. Пламъците хвърляха сенки по стената и озаряваха очите й. Лия си помисли, че приличат на стъклени. Имаше нещо, което не позволяваше на никой да проникне под повърхността на очите на старицата. Сив кичур коса се беше изплъзнал от кърпата и висеше на челото й. Старата вещица бъркаше отварата и си припяваше тихо:.......
Лия не смееше да помръдне. Понякога старата й приятелка я плашеше. Знаеше, че простите на вид думи съдържат някаква тайна, която се крие не в звуците, а в тона на гласа й и в ритъма на думите. Тайни, които никой, дошъл отвъд гората никога нямаше да научи. Болката, с която дойде беше се свила след като изпи чая, който Тиса й даде. Лия не се учудваше отдавна на това. Беше свикнала с всички вълшебства, които се случваха в тази част на гората. И въпреки, че знаеше, че никога и пред никой не трябва да говори за това, първото място, където идваше всеки път, когато я нападнеше някой проблем, бе при старата Тиса. Днес впрочем не бе в добро настроение. Имаше нещо в гласа й, което като че ли дереше гърлото й докато излизаше. Ръката, с която бъркаше отварата бе необичайно стегната. А очите й приличаха на стъклени повече от всякога.
- За какво е тази вълшебна напитка, Тиса? – попита Лия с единственото желание да започне някакъв разговор и да откъсне приятелката си от това, което я правеше да изглежда толкова далечна и студена.
- Вълшебна? – изсумтя старата презрително – Вълшебна??? Няма никакви вълшебства, глупачке, колко пъти да ти го повтарям. Вълшебства не съществуват. Има отворени души. Това е единственото вълшебство на този свят. Ако ти е отворена душата, можеш всичко. Всичко влиза, минава в теб и така го проумяваш. А проумееш ли нещо, можеш да го овладееш.
- Моята душа отворена ли е според теб? – запита Лия.
- Знам ли...знам ли каква е душата ти, момиче. Отдавна затворих своята. Как мислиш оцелях до тези години? ...в тази мъгла ще се наложи да пренощуваш тук. Не може да си тръгнеш и да се изгубиш някъде в гората. Нощем бродят всякакви сили. Изобщо не ми пречи да останеш.
- Знаеш ли, Тиса, питам се понякога...не те ли е страх за живееш сама тук?
- Че от какво да ме е страх? Ха ха, момиче. Аз умея да се пазя.....
Старата жена млъкна внезапно. През очите й мина сянка. Ръцете й се отпуснаха безжизнени в скута. Дълго мълча преди да продължи:
- Не се страхувам вече от нищо, Лия. Но за това е нужно много, много опит. И всички видими прегради са безсилни пред най-страшното, трябва да го знаеш това. Най-опасно е да оставиш душата си без ограда. Защото, когато разбереш, че се е настанило нещо опасно в нея, вече е късно. Затова изхвърлих всички ключове. Не могат да опазят никого.
Знаеш ли, преди години беше, след Голямото земетресение, когато се наложи да пътуваме до Западния град. Насред Гората на раздела попаднахме на едно изгубено дете. Беше от рода на Фианите. Виждаше се по тъмната й кожа и правите остри коси. Бях млада и приемах сана си на Лечителка като най-ценно призвание. Не послушах по-старите си настойници тогава. Фианите не бяха от най-любимите за общуване. Но когато я видях такава изгубена, наранена и объркана, я съжалих. Разпознах следите на Черната болест в нея. Беше я превзела и ако още не страдаше, скоро това щеше да се случи. Не взех под внимание черните й, раздалечени очи със скосени краища. Бях млада и спазвах принципите на Светлината. Но в мен течеше и буйната кръв на отеца ми, та не признавах някои писани правила. Взех я със себе си и я доведох у дома. Кръстих я Дела и я приех като част от себе си. Бях млада, Лия и вярвах, че постъпвам правилно. Имах достатъчно сила да работя денонощно. Вярвах, че имам силата да се справя с всичко, което поискам. Винаги съм постъпвала според вика на сърцето си. изкрещи ли то, не мога да остана глуха. Направих най-силния си замах тогава. Изтеглих Черната болест в себе си. не, не я попивах малко по малко, направо я изтръгнах от нея, погълнах я и я приютих в себе си. само за някакви три дни успях да го направя. Бях убедена, че имам силата после да я стопя в себе си, да я надвия. Важното беше в момента да я извлека от нея. Не мислех през тези дни, не задавах въпроси, не разсъждавах, борех се единствено за това, което бях решила в един миг на избухнало чувство.
Странно нещо е Волята. Странно е, че понякога те обсебва в мига, в който я изгубиш. И се подчиняваш на правила, които никой не знае кой и от каква корист е свел до нас като меродавни. Бях доволна, че съм успяла. Бях горда от себе си, от това, че съм била права и съм останала глуха за всички дребнави предупреждения. Може би съм била и горда от нещо, останало скрито от мен самата. Не съжалих, че Наставниците ми отминаха с мълчание постъпката, за която очаквах поне Пролетен венец. Че мъжът, когото обичах пое към Замръзналата планина и дълго се лута. Нито че месец по-късно паднах в едно премръзнало утро и когато вечерта ме откриха чух как споделят тихо край огъня, че Черната болест някак се е докопала до мен и е свила гнездо в утробата ми.
Не съжалих, Лия, защото вярвах, че има някакъв скрит смисъл в това и аз съм била правата. Мина време преди отново да стъпя на крака и да продължа живота си. Беше трудно и мъчително. Времето започна да препуска като полудяло и с всеки миг аз се оказвах все по-напред в Пътя, който ме намираше неподготвена. Силата ми излезе от коритото си и се разля във вените ми като не оставаше простор за кръвта. Но аз бях все още млада и имах Вяра. Грижех се за Дела, учих я на Тайните знания и дори не криех ключа от Големия шкаф, където криех Това, което не трябваше да се знае. Само дето мисълта ми на моменти ставаше по-объркана от сезоните, които настъпваха....И в една внезапна нощ нещо Зло ме нападна. Неочаквано като гризач пропълзя през гърдите ми и притисна гърлото. Скочих в онази нощ с разтуптяно сърце и се втурнах към Светлината в центъра на стаята, но беше изгаснала. За първи път усетих онзи страх, за който няма име. И дълго се молех и плаках. На следващата нощ се повтори. И после пак. И пак. Започнах да го очаквам. Този невидим гост, който се впиваше в мен и ме измъчваше. Намираше всяко незащитено място по мен и го нападаше. Черната болест му отваряше всяка врата и аз се превръщах в безпомощна обител на зловредника. Малко по малко губех сила и вяра. Губех това, за което ме искаха. Вярвах, че ако не се защитавам, ще изгуби интерес към мен и ще ме остави. Вярвах, че не бива да отговарям с удар на удара и така ще запазя себе си. Но една нощ се ядосах. Вече знаех, че някой изпраща своето Зло срещу мен. И започнах да търся, да се вкопча в онези невидими нишки, по които пристига и не улавя. Започнах да търся онези следи, които да ме отведат до гнездото му. Започнах да търся своите стари стъпки, за да ме отведат до мига, в който сама съм призовала тази омраза. Но не открих нищо. Мисълта ми отдавна беше изгубила яснотата си и аз се улавях единствено за слабите Писани правила, които бяха съвсем безполезни. И тогава се ядосах. Гневът избухна в мен като взрив, пред очите ми блесна всичко, което бях изгубила и всичко, което нямаше никога да мога отново и разсъдъкът ме напусна. Цялата сила, която бе останала в мен се събра, заклокочи в гърдите ми, дори не забелязах, че погледът ми отново бе бистър в онзи миг като никога от дълго време. Превърнах се цялата в острие. Събрах всичко, което бе нагнетено в мен и замахнах яростно с ръка в мрака. За миг ми се стори, че губя съзнание. Олюлях се и се борих дълго преди да успея да вдишам отново....но успях. Останах така – полужива, с отпусната ръка и не знаеща къде съм. Но със странното усещане за някаква намерена свобода. Пусто. Това беше, което усещах. Пустота, в която няма заплаха.....легнах и за първи път от много дълго време потънах в безпаметен и празен сън....
На другия ден се събудих след като слънцето бе изгряло. Отдавна не ми се бе случвало. Лежах неподвижно и с постепенна наслада осъзнавах собственото си тяло, което се завръщаше бавно при мен. и чух неспокойните гласове отвън. Станах и изскочих да видя какво става. Горе под стария бряст се бяха скупчили от Моите хора. Приближих се и видях в краката им на земята да лежи неподвижна Дела. Изстинах. Чувах ги като мъгла. Бяха я намерили мъртва преди изгрев слънце. Не позволяваха на никой да я доближи. Черната болест я бе убила. Чудеха се как е станало толкова бързо и без да е носела гнездото й в себе си... говореха нещо за внезапното отмъщение на Кръвта...
Стоях подпряна на дървото и усещах как всичко от мен си отива. Как последните ми сили попиват в земята заедно със сърцето ми. Как всичкото отминало време и това, което предстои, ме подминава. Животът ми обърна гръб в онзи ден....
Старата Тиса млъкна и се загледа в далечината през прозореца. Лия за миг помръдна ръка, но не посмя да я докосне. Мълчаха известно време. После Тиса каза тихо:
- Затова ти казвам, че всички заключени врати са излишни, Лия. А ключовете - ненужен товар...Злото прониква по други пътища.

_________________
i`m gonna tell God everything


Съб Фев 06, 2010 8:57 pm Профил Галерия на потребителя
 [ 28 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2, 3  Следваща


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: CommonCrawl [Bot] и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov