Последно посещение: Чет Ное 23, 2017 1:13 pm Галерия Галерия   Дата и час: Чет Ное 23, 2017 1:13 pm




 [ 92 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1 ... 6, 7, 8, 9, 10
Прозаична тема за сухарки и сухари 
Автор Съобщение
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Прозаична тема за сухарки и сухари
Мечтателят

“Ръмят светулки.
В звездочел юнак
превърнаха
бостанското плашило!”


Беше среден ръст, някъде около метър и седемдесет. Хубав мъж. Побеляващата му коса предаваше някаква тежест на запазеното, почти момчешко, бледо лице. Но най-необикновеното в него, бяха очите му. Бадеми. Няма по-точно описание. Като форма. Като цвят. Меки. Дълбоки. Тъжни.
Срещнах го на гарата. Бях изпуснала влака си и чаках следващия, точно в този момент не ми се обикаляха магазини, кафенета... пейката, под стария орех ми се стори райско местенце в горещия августовски ден...
Приближи се тихо и съвсем тихо попита:
- Мога ли при вас... на вашата пейка...
- Моя? – усмихнах се – сядайте, не е моя... и аз като вас... чакам.
- Нищо не чакам... – едвам го чух.
Замълчах. От отговора ми стана ясно, че човекът не си търси компания за разговори. Потънах в мислите си по предстоящото ми пътуване.
- Притеснявам ли ви? – въпросът му ме изненада и за секунди си помислих дали пък не съм казала нещо на глас...
- Не. Не.
- Искате ли да поговорим?
- Останах с впечатление, че не ви се говори – казах го с леко отегчение. Познавам и други такива хора-дистанцират се от теб от самото начало, после скъсяват дистанцията, която сами са установили, накрая може да те изкарат и виновен, че си влязъл в пространството им...
- Някак не е удобно да мълчим – гласът му звучеше някак младежки. Помислих си: „Дали не е преждевременно остарял млад мъж?”. Гледаше ме сякаш ме изучава и определено ми стана неприятно. – Познавам хората, вие сте тревожна и искате да скриете ранимата си душа зад изискан грим, екстравагантни дрехи... пишете стихове, нали?
- Да. – учудих се на прозорливостта му – да не гледате на очи – засмях се, защото точно в този момент очите ни се срещнаха и самата аз потънах в неизказаното кафяво на неговите „бадеми”
- Музикант съм. Свиря на пиано. Сега свиря в един пиано-бар, но преди години...
Разказа ми за десетки свои пътувания, концерти, за аплодисментите на публиката, за Шостакович... за семейството си-голямо и задружно, за дома си-богат, добре подреден с роял, който преди години му подарили при един гастрол в Москва. Съпругата му била също музикант, свирела на чело във филхармонията. За голямата си любов към нея, за двамата им вече пораснали синове, за техните успехи...
Слушах го и нещо не ми се връзваше. Изглеждаше чист, но дрехите му бяха поне от пет-шест години, дългите пръсти на ръцете му бяха целите на възли, като от тежък физически труд, но... какво ли разбирам аз от пръсти на пианист, като само „Котешкия марш” умея да свиря и то с две пръста. Истината е, че беше невероятен събедседник и двата часа до следващия ми влак,се изтърколиха неусетно. Бях толкова благодарна на този човек за магията, която направи на времето, че забелязаните мимоходом грешки в наименования, несъвпадания на моменти и т.н.,които ясно говореха, че той лъже и си измисля, спряха да ме измъчват. Чувтвах се в един друг свят, толкова красив и изпълнен с хармония и обич, че... чак ме ядоса гласът на администраторката, която съобщаваше за идването на влака ми, коловозът... Не ми се ставаше от тази пейка и не ми се откъсваше от гласа на непознатия, който ме отведе някъде... другаде... далеч от проблема ми, от неприятното напрежение и очакването...
- Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. – каза ми го с такава нежност, сякаш се познавахме от години, сякаш бяхме приятели и знаеше какво ми тежи... – Минах на „ти”, защото те почувствах близка. Извини ме.
Стана и тръгна бавно към изхода на гарата. Не се обърна, макар че го проследих докато се скри в тъмната вътрешност на помещението. Побързах към коловоза, влакът вече навлизаше в гарата. Усещах лекота. Учудваща. Мина ми мисълта да се ощипя, защото липсата на тревога, доста ме притесни...
Влакът бавно набираше скорост. Мина покрай мястото, където се събираха хамалите да чакат някой да ги наеме. Новият ми приятел беше там. Свел леко главата си. Вдигна я и ми се стори, че ме видя на прозореца, „бадемите” се усмихнаха тъжно и съвсем ясно чух до себе си красивият му, младежки глас: „Всичко ще бъде наред. Обещавам ти!”.

Повече никога не го срещнах.
Всичко наистина се нареди и се оказа, че излишно съм се тревожела... Толкова често си спомням този непознат, измислих му име „Мечтателят” и винаги когато усетя напрежение и тревога в себе си, чувам младежкия му глас и виждам тъжно усмихнатите очи-бадеми...

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Пон Юли 04, 2011 12:42 pm Профил Галерия на потребителя
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пон Яну 05, 2009 8:38 am
Мнения: 17144
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Прозаична тема за сухарки и сухари
Участ

- Како Мароо, ей како Маро ма!
Старата жена отвори тежката, скърцаща врата на къщата си. Отсреща боса и полугола стоеше Анифе с малката Ата на ръце.Вихрушката вкара облак снежен прах в топлата стая. Беше краят на януари и такава виелица от години не се беше случвала. И студ. Кучешки студ.
- Прибери ма, ма како Маро, Алито ма изгони – по посинелите, замръзнали бузи на младата циганка се стичаха едри сълзи, спираха се за малко на острата брадичка и политаха към голата и гръд. С жилетка бе успяла да увие момиченцето си през глава, само очичките му се виждаха. Гледаше уплашено.
- Влизай, чедо, влизай... знам я твойта, ич не ти е лесно. Дай детето и сядай до печката... Божкеее, кога има чиляк да пати... – Наведе се и сложи още едно дърво в старото кюмбе.
Анифето се сви в ъгъла и утихна. Само сълзите и неспирно се стичаха по гладкото и мургаво лице, а раменете потръпваха при всеки порив на вихрушката навън.
Мария разви жилетката и хубавите, руси къдрици на детето блеснаха под лампата. Сините му, ясни очи оживяха от топлината. Поиска да слезе на земята. С несигурни стъпки отиде до майка си, протегна почервенелите си от студ ръчички и изтри сълзите и.
Замълчаха. Нямаше какво да си кажат. Историята я знаеше цяло село и от три години не спираха приказките и догатките. Откакто се роди Ата. Роди се с бяла кожа и светло мъхче по главата, не приличаще на никой от родата на стария Исеин. И се започна... Алито се пропи и все навъсен ходеше, а нощем пребиваше Анифе. През деня никоя от другите жени дума не и обелваше, съскаха зад гърба и я плюеха. Не я приеха още когато Али я доведе от Стара Загора, а сега си изкарваха злобата открито. Различна беше от тях, завършила гимназия, учена, дрехите и хубави, накитите и златни, не като техните – пиринчени и пластмасови дрънкулки. И красива, много красива. Гарвановата и коса стигаше под кръста и като я вържеше нависоко, падаше като водопад над кафявите, големи, бадемови и винаги усмихнати очи.
- Не съм, како Маро, не съм познала друг мъж, освен Алито. Никой ми не верва, само ти... само ти... гласът на Анифе се задави в сълзи.
- Знам, чедо, знам... Яла да си легнеш, па утре ще я измъдрим някак. Имам някой левец, ще стигнат да си идеш при вашите, пък после ще му мислиш нататък... то това твоето живот ли е? Ами и детето страда покрай теб...
...
- Д-р Манушева, имаме пациент с кравна група АБ, отрицателен резус фактор – от вратата се подаваше рошавата глава на дежурната сестра в Спешното - реших, че ще ви заинтригува, като вашата кръвна група е, рядко се среща. Ама той е циганин, д-р Манушева.
Атина леко потръпна. Винаги се случваше, когато някой споменеше думата. Не се притесняваше от произхода си, а от отношението на другите. Затова като навърши пълнолетие, смени името си и бащиното, остави само фамилията. „Мануш” на цигански значи „човек”. После срещна Сашо и година не посмя да му каже. Престраши се едва когато той предложи да се оженят и макар да очакваше, че това ще е краят, той трябваше да знае. Учеше медицина, беше наясно с генома и знаеше своята и майчината си участ. „Циганка съм, Саше, и майка ми е циганка, и баща ми...” Александър като че ли изобщо не се учуди, засмя се и рече :
- Глупаче, та аз те обичам! Има ли някакво значение? Обичам най-русокосата и синеока циганка в цяла България, най-милата, пламенна и умна жена, която съм срещал през целият си досегашен живот.
Сърцето и запя тогава. За пръв път някой не се учуди, не зацъка с език и не изтърси някоя, скрита зад шега, вулгарност. Заведе го в къщи, а Анифето дълго го държа в прегръдките си и плачеше ли... плачеше...

...
В последните двадесет и три години нямаше нощ, в която да не се свие някъде, където няма да я чуе Ата, да бръкне в дълбокия джоб на полата си и да извади една овехтяла снимка.После дълго да се взира в дълбоките, черни очи на мъжа и да хлипа: „Не съм, Али, не съм...”Тогава, в онази зимна, мразовита нощ, когато Али я изгони и добра съседка я приюти, се зарече пред Бог, че каквото да и струва, на рожбата си ще осигури живот, различен от този, на повечето цигани. И го направи. Не се прибра при баща си и братята си, знаеше, че и там няма да срещне разбиране и в крайна сметка майка и щеше да пати. Отиде в София, намери евтина квартира, даде детето на седмични ясли и изкара курс за кранист. Работи по заводи и национални обекти, местеха се с Ата от град на град, но събра пари, купи жилище в Пловдив и се установиха там. Момичето и порасна хубавица и умница и когато завърши гимназия, Анифе настоя да кандидатства медицина. Това си мечтаеше още от малка, това я влечеше, това бяха игрите и. Ата не я разочарова. На нея се беше метнала – упорита и непредавна. Не се спираше пред трудностите, не хланчеше, не падаше духом.
И ето сега нейното момиче доведе човек, който е разбрал и приел истината.
Анифе плака дълго, но за пръв път от толкова години в сълзите и нямаше горест, не пареха от болка, а се лееха като лековит дъжд по мургавото, поувяхнало вече лице на изстрадалата майка.

...
Атина се изправи бързо и на бегом последва сестра Тошева, която разказваше как циганинът успял да измъкне от горяща кола семейство с малко, русокосо, сенеоко момченце. „Ама голям сладур! С едни къдрици като ангелче...”. Детето било добре, майката и бащата и те щели да се оправят, най-пострадал бил спасителят всъщност...
Видя го и се закова в рамката на вратата.
Това беше мъжът от вехтата снимка. Баща и.
Знаеше всичко. Знаеше какъв хубавец е бил и колко е искал и обичал Анифе. Знаеше как се опълчил на баща си и не взел булка по обичая. Знаеше как три години се опитвал, но не успял да приеме външността на детето и как не повярвал, че любимата му не е изменила, колкото и да го молела и обяснявала. Как се пропил и спрял да свири, как се гаврели зад гърба му всички в селото, как го подигравали братята му, баща му, сестрите му. Как не издържал и една нощ, пиян до умопомрачение, изхвърлил на улицата младата си жена и детето... И как после години наред ги търсил, но те не искали да ги намери...
„Ето го нашият герой, докторе, малко е пообгорял, но ще се оправи...” – сестра Тошева не млъкваше – „Ама спаси хорате ей! А после циганите не били човеци, бе и човеци има сред тях...”
Беше си представяла този миг хиляди пъти. Беше ходила в селото и обикаляла около бащината си къща. Искаше да го види. Искаше да му изкрещи в лицето, че е сгрешил и си заслужава наказанието... Но знае ли човек кога греши?
Не го мразеше. Анифе се беше постарала да не го намрази. Оправдаваше го до последния си дъх.
Седна до него.
Първо я погледна учудено, после леко се усмихна с очи, втренчи се в лицето и и като че ли целият му живот премина през погледа му в следващите няколко мига, всичките онези години на мъка и вина. Преглътна болезнено.
Атина се усмихваше:
- Позна ме! Нали... Позна ме, тате...

Сестра Тошева млъкна.

_________________
Идиотите са мъдро творение на природата, което позволява на глупаците да се мислят за хитри - Андрей


Чет Авг 09, 2012 2:48 pm Профил Галерия на потребителя
 [ 92 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1 ... 6, 7, 8, 9, 10


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: CommonCrawl [Bot] и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov