Последно посещение: Нед Ное 19, 2017 9:38 pm Галерия Галерия   Дата и час: Нед Ное 19, 2017 9:38 pm




 [ 52 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5, 6  Следваща
Crazy files - part 1 
Автор Съобщение

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Crazy files - part 1
Нямало година само от пролети. Абе, така е, това го знам. Но пък и другите сезони са хубави. Всеки си има своето очарование.
Чар. Хубава дума е. Някои не я харесват. Произлизала от не знам какво си, значела не знам що си...Аз пък обичам да съм очарована. Направо умирам да съм очарована. И сега съм супер очарована, че стоя тук и си говоря с теб. Говоря на теб май е по-правилно да кажа. Защото не чувам да ми отговаряш. То пък ако започна и да чувам, че ми отговаряш...ееееееееее, тогава нещата мисля ще са добили сериозност. И клиничност...

Заболяване – идентифицирано
Симптоми – спорадично проявление
Етиология – абсолютно неизяснена
Изход – съвсем неясен

Някой, сигурно известен беше казал, че страхът от полудяване представлява всъщност най-дълбок страх от това, да не станем други.

Нима обаче винаги не сме тъкмо такива...

_________________
i`m gonna tell God everything


Сря Апр 01, 2009 9:15 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Crazy files - part 1
Днес цял ден вали.
Сутринта имаше буря, която бързо премина. Пекна слънце и после пак заваля. И така цял ден.
Отидохме до края на вълнолома. Последният път, когато бях там ядох червена ябълка като в приказката. Чудех се дали да я изям и накрая попитах: „Дали да изям тази ябълка?”
Отговорът, който получих беше следният: „Изяж я. Щом не ти вреди.”
Тогава ми беше смешен някакъв този отговор. Почти безсмислен.
Сега вече го поглеждам от друг ъгъл.
Вълноломът е дълъг. В края му има икона на свети Николай. Не го познавам отблизо. Пък и не ме интересува.
Видях как танцува дервиш в дъжда днес. Точно танца на дервиша гледах. Дервишът е човек, който обича да ни показва именно осъществимостта на нещата, които ни изглеждат невероятни.
Пороят, който се изсипа на вълнолома беше внушителен. Морето почерня като измъчено лице.
А дервишът танцуваше под стихията, на самия ръб на вълнолома, полугол.
Неудържим, опиянен от лудешките си подскоци по огромните камъни.
Всичко блестеше от дъжда.
Понякога човек изглежда заключен в собствената си загадка.
Силен дъжд валя. Без излишна агресия, но толкова силен, че имах усещането, че след него няма да има небе горе вече.
Никога вече.
Когато гледаш танца на дервиш, разбираш, че това е човек, който е създаден с особена нагласа на земята.
Ще запомня този ден с танца на Дервиша.
И с това, че краката ми бяха твърде натежали, за да го придружа в лудата стихия над морето.
Може би краката...
Когато се прибирахме си помислих, дано пътищата да не са твърде хлъзгави.
Надявах се, че няма да са твърде хлъзгави.

_________________
i`m gonna tell God everything


Сря Апр 01, 2009 9:16 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Crazy files - part 1
Знаеш ли, днес се изгубих. В собствения си град! Изгубих се съвсем истински.
Все си мислех, че съм се поизгубила малко из времето и пространството, пък ми се случи това да ме сполети и съвсем реално.

Може би, защото бях се качила на автобус. Рядко го правя. Или защото изведнъж почувствах, че съвсем не искам да отивам там, закъдето бях тръгнала. Изведнъж ме сграбчи невероятното нежелание да не отивам там.
Така или иначе слязох и тръгнах.
Но бях толкова заета със собственото си възмущение и негодуване, че като вдигнах поглед от земята в един миг и се огледах – разбрах, че нямам никаква идея къде се намирам. Накъдето и да се оглеждах не виждах никакъв познат знак. Така си стоях докато не ми подвикна един особен да речем глас:
-Ей, не та знам госпойца ли си или госпужа, ма да земеш са отместиш.
Аз му отвръщам с достойнство на графиня (поне), защото какво да обяснявам, че съм се изгубила.
-На мене ли говорите? Просто търся нещо.
-Аре, вика, го търси два метра напред, че шта прая на Альоша иначе.
И като се озъртам вече по-внимателно виждам, че съм застанала точно под улея на някакъв бетоновоз.
Та се отместих де.
Верно ти разправях по едно време, че трябва ме направят на паметник. Не знам дали помниш. Но то беше по друг повод.
Нямах точно това впредвид.

Много ми е едно такова…кофти.
Абе, гледам аз, гледам, но нищо не виждам.
Чудя се, аз ли не гледам, където трябва или…просто няма нищо за гледане.
Не знам, ама онзи ден нещо се бях разбързала. И после изведнъж ми стана смешно. Ама едно такова особено смешно. Дето е хем смешно, хем не толкова смешно. Абе иронично-горчиво-подигравателно-смешно.
Кофтито е като е насочено навътре.
Това не знам защо ми напомни един стар момент.
Носеха ме веднъж на една от онези високите колички с колелца по безкрайни коридори към реанимация. Не чувствах нищо от врата надолу. Само усещах как всичко започва да жвака все повече при всеки трус на количката. Странното беше, че точно тогава аз внимателно се вслушвах в дясното колело на количката и се тревожех от звука, който издава. Представях си как всеки миг колелото ще се изплесне и ще падна от количката на мозайката и ще си пукна главата. Тази мисъл ме беше обладала изцяло. Това беше единственото нещо, което ме плашеше и тревожеше в него момент. Странно, като се замисля сега.
Странно е и че си спомних точно този момент.
Може би съм си направила някакво подсъзнателно сравнение.
Не зная.

Освен това установих, че понякога навън е много по-безопасно, отколкото на сигурно място сред стени.
Но това няма връзка с безчувственото голямо и клатещото се малко в лицето на колелце от болнична носилка.

Иначе е сряда.

_________________
i`m gonna tell God everything


Сря Апр 01, 2009 9:17 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Crazy files - part 1
Тръгваме още от сутринта по задачи – аз и две мои приятелки. В тайфата ни наричат – Трио Българка, аз по си харесвам обаче Трио Мастинарка. Че като ударим по една мастика и през огъня минаваме.
Времето е хубаво за сезона. Дрехите ни все още оскъдни и в крещяши цветове. Какво точно крещят много малко хора разбират. Затова и ги ценим като самородно злато. Тези, които са разбрали, не дрехите.
Отгоре на всичко са ни поверили едно червено БМВ и аз чакам с нетърпение да излезем от града, за да поема управлението в свои ръце. Много малко от познатите ни знаят защо карам само извън града. Но не мисля, че им влиза в работата.
Както и да е, излязохме, седнах си на мястото и потеглихме към Албена. Всичко си беше чудесно. Смях, закачки и споделени тайни. По едно време обаче дочух някакъв шум. И се започна едно старателно ослушване и от трите. Навеждахме се, разпределяхме си зоните в колата, даже спрях музиката...но нищо. Шумът си идва и това е. Отбих и спрях, нямаше как. И тогава в тишината се чу вече по отчетливото – так..так..так. Спогледахме се и мълчим. По едно време едната вика – Е, тоя звук съм го чувала по филми и после нещо обикновено се взривява!
Ади бе! Гледаме се втрещено.
- Теб Миро що ти даде колата? Обикновено не си я отстъпва.
- Ади сега Миро. Ми дължи ми услуга.
И докато се разправяме и ослушваме изведнъж локализирах шума – идва от едната от дамските чанти на задната седалка. И нали съм си с рефлекси на барета, сграбчих я светкавично и я изхвърлих през прозореца на пътя.
След секунда тишина се започна надвикване.
Що ми изхвърли чантата?
Ама какво става тука?
Ей, от чантата ти идва цъкането!
Какво цъкане бе?
Ми какво като цъка!? Можеше и твоята да цъка! Къде има закон против цъкането?
Ама ти изхвърли нейната, що цъка тя не разбрах.
Та така де.
В ТОЗИ МОМЕНТ ДО НАС СПИРА НЯКАКЪВ И СЛИЗА УСЛУЖЛИВО ХИЛНАТ. –Момичета, проблем ли имате?
-Не! – в хор.
-Как не, нали виждам. Кажете какво има - ще помогнем.
- Ама ти си сам бе, рожбо. Що си говориш в множествено число.
- Бе тва е само привидно. Иначе върша работа за трима.
- Няма проблем, тръгвай си.
- Ако не си тръгна?!
- Моляяяяяяяяяяяя??? – пак в хор.
- Ако не си тръгна кво ще ми напрайте? , хили се.
- Бе ти луд ли си? Аз ща урочасам.
- Аз ща прокълна с циганско проклятие.
Аз си мълча, защото се бях замислила нещо.
- Ти, вика кво ще ми напрайш.
- Аз ли?
- Мх.
- Що трябва ти правя нещо, не разбрах.
- Ами тука ми обещават проклятия и уроки. Ти кво предлагаш?
- Аз, викам, ще сляза и щи изплюща два шамара и няма са разправям с теб. Айде гид!
Оня вика и си тръгва. Последно каза нещо за лудата крава. Ма аз не се занимавам с ветеринарни истории. Бе разговорът си беше бая дълъг, но в общи линии завърши така.
Слиза си собственичката на чантата и я носи в колата. Сега ,вика, ще ви покажа какво цъка. Отваря и вади нещо като кубче. И то верно цъка като бомба. Като го обръща гледаме циферблат. Часовникът й изчезнал предната вечер и тя грабнала будилника сутринта в чантата си, че е стриктна иначе във времето. Ха, засмяхме се и продължихме.



Отидохме, закъдето бяхме тръгнали и се връщаме във Варна. Там вече отиваме в общината да видим един приятел. Долу ни казват – „Личните карти моля!” Личните, но ние не ги носим, щото са нещо лично. Обаждат му се по телефона, защото твърдим, че имаме среща. Човечецът зад гишето пита – „Кой го търси?”
„Жена му!” – отговаряме и трите в хор, защото знаем кой отговор звучи най-страховито, всява респект и ужас, и не търпи възражения.
„Коя е да се обади?”
„Аз!” пак отговаряме в хор.
Кратка пауза. Почваме да се смеем. „Ами той е женен за триглавата ламя.”
Пущат ни накрая. Влизаме в асансьора и с нас се качва още една жена с много папки. Впоследствие разбрах, че това й била службицата – разнася папки от един етаж на друг. И представа нямах, че има такава служба.
Стоим мълчаливо в асансьора и по едно време се чува само – так...так...так. Жената стана бяла като платно, но ние гледаме хладнокръвно в различни посоки и не сваляме очилата. Онази изхвърча като стрела на петия етаж. Отиваме при нашето си другарче и вдигаме олелия до бога.
„Какво сте се развикали бре? Тука да не ви е пазара? Аз ИМАМ АВТОРИТЕТ!”
„Да бяхме се облекли като шантонерки и да ти виснем на стълбите щеше да видиш ти един авторитет. Веднага щеше да ни приемеш!”
В този момент влиза някакъв в сиво и вика – „Извинете, но трябва да проверя чантите на дамите.”
„Какво?” – нашият човек се ошашави съвсем. Гледа ни подозрително, щото се знаем от години.
И ние гледаме подозрително онзи в сивото.
Най-отраканата му вика – „Личната карта, ако обичате. Иначе никаква чанта няма да поверите.”
Другата се сети обаче веднага и измъкна будилника от чантата си. „ Ето бе, човек, ето бе! Загубих си часовника снощи? Откога е забранено да се ходи с будилник в чантата?!”
Човекът с авторитета вече си дърпаше вратовръзката.” Е, не, мислех, че последно съм преживял срам с вас, когато ме арестуваха за кражба на розмарин. От собствената ми охрана бях арестуван. Сега ще ми излезе име, че имам приятелски отношения с бомбаджийки! Не мога да повярвам просто!”
„Що приятелски бе? Ние казахме, че сме женени. Всичките. То на гишето се вижда само от кръста нагоре. Къв ти е проблема, трябва си горд!”

такива случки за деня.
от височината, на която се намирам ми изглеждат съвсем далечни.

_________________
i`m gonna tell God everything


Сря Апр 01, 2009 9:25 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Crazy files - part 1
Студено е. Огромната липа и орехите шумят непрекъснато. Когато клоните им се поклащат това прави вятъра видим.

Светлината е сива преди залез. Вече не е онази бакърена топлина. Миризмата определено е по-различна. Само исопът излъчва нещо, което напомня, че е имало период на буен цъфтеж. Тръпчиво-сладко – това е присъствието му. Ако стоиш близо до исоповите храсти ще усетиш как миризмата му те обгръща като воал и реалността се обвива в було. А и някои думи губят значението си.

Нощем шумовете са силни и странни. Особено за човек, който не е свикнал. Имаш усещането, че навън е пълно със странни същества. Понякога спорят, понякога се карат, но най-често ти говорят нещо, което не разбираш, но ти пречи да спиш. Често се смесват с другите гласове. „Айде бе, кво сега, вече се катурнахме да спим ли?!”, „Ама че история, аз исках да гледам филма!”, „Виж кво, хладилникът ще го ползваме поне още два часа, така че ставай и не се прай на спяща!”.

В такъв момент си безпомощен. Защото нищо не можеш да направиш. Излизаш да се разсъниш от студения въздух и поглеждаш небето. Не че има нещо там. По навик. Инерция. Един кратък миг преди да сведеш поглед, защото се сещаш, че няма какво да се взираш в празното небе. Но успяваш да зърнеш как луната е посребрила огромните дървета на входа. И се разсънваш като след треска, с ясното съзнание за собствената си незначимост.

Мисля си за това цвете. Интересно защо му е дадено това име. Доста дребничко е. Трябва да го погледнеш отблизо, за да оцениш красотата му. А на всички езици, на които знам името му е едно и също. Сигурно има някаква история свързана с него. Или легенда. Все има нещо предполагам. Ще взема да проуча...


once in a while
brought on by the success of everyone else
the everything's okay of everyone else
i wonder if any of us will matter
after time has done its damage
will any of us be remembered
for more than a few once-in-a-whiles
will our first lost be first thought of
every dangerous good morning
will i consciously care
about the strangers down the hall
and then comes the end
of my poem (that's more than just words)
we all live under the same moon
we all ignore our favorite sunsets
yet we ask the same we don't do for others:
forget-me-not
in the middle of the night
we don't call up our own friends
and are forced to forget them in the morning
i dream of losing contact
only because it's expected natural
why does life end
after one institution
why do we semi-adults
walk the halls alone
and forget to realize that
once in a 10-year moon isn't enough
for revival


Oct 15 2006, 08:51 PM

_________________
i`m gonna tell God everything


Пет Апр 10, 2009 4:55 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Crazy files - part 1

Време за избор е. От петък ще спрат да продават алкохол. Повечето заведения ще са полупразни, а малкото редовни клиенти ще се веселят подозрително над чаени и кафени чаши до салатите.

Винаги ставам подозрителна, когато чуя думата избор. Не зная дали има нещо дразнещо в самото буквосъчетание или просто съм разбрала, че е с твърде хлъзгаво значение. Избор-избирам-избрах-избрал... и губя търпение. Никога не съм можела да се похваля, че съм от търпеливите. Това сигурно не го вярваш. Така и не можах да обясня защо е така. Защо бях всъщност. Чудя се защо мълча, когато трябва да говоря. Вероятно хитрувам. Опитвам се да изиграя времето и събитията. А, имам чувството, че навлизам в друга тема. Мисълта ми постоянно бяга нанякъде другаде. Има неща, които знам, че ги зная, за да ги кажа. Но никога не събирам смелост. Страхувам се да не ме вземат за объркана леко. Тогава какъв е смисълът да ги зная? Явно не върша това, което се очаква от мен. Тоест не би трябвало да се учудвам, че търпя някои несправедливости според моите виждания. Ох, пак се понасям към нещо, за което не му е времето, нито мястото да разсъждавам.

Мислех за избора. За това колко е абсурден Не откривам своя избор този път. Искам да постъпя правилно и като читав гражданин на тази страна да отида и да дам гласа си. Но къде да го дам след като моят избор го няма там. Опитвам се да не мисля за това, че за пореден път някой е избрал вместо мен. Това има и добра страна. Винаги можеш да прехвърлиш отговорността върху друг. Но аз обичам да се кича със собствените си неуспехи, не с чужди. Преди няколко години ми казаха, че вероятно прототипът за Алената буква съм била аз самата. Но в друг аспект. Не мога разбира се да поема цялата политическа вина на страната. Поемам само ракиите. Глупости! Всъщност поемам единствено мастиката. Вината и ракиите да си ги поема, който иска.

Мразя израза „Нямам избор!”. Ненавиждам го. С тези думи човек обикновено прикрива сам от себе си изборът, който е направил, но който по някакъв начин оставя в него съмнение за собствената му частична уродливост. Често имаме някаква изкривена романтична представа за самите себе си. И не сме готови да чуем собственото си квичене. Затова мразя думите "нямам избор". Никога не съм ги използвала. Обаче този път чувствам как съм на път да ги произнеса. Макар и с леко различен смисъл. Хоп. Ето първи опит да изклинча от това, което се очаква от мен. Ако случайно се прибера по-късно дали няма да е достатъчно идеално разрешение за проблема ми. Предполагам няма да е само мой проблем, но като че ли само аз съм се замислила по въпроса толкова отрано. Другите вероятно ще започнат да задават въпроси едва към обяд на 22. Този път аз няма да имам готов отговор. Освен това знам какво ще стане на обяд. Така че зависи от много неща. Наистина не зная какъв избор имам.

Именно изборът ме наведе на сцена, която скоро ми беше провокирана от две неща. Но не ми се говори за съвпадения вече, защото знам, че не им откривам смисъла. Вероятно нямат смисъл. Търся под вола теле. Ама винаги намирам, пък. Мамка им и волове!

Беше една песен, която преди десет дни ми изникна в главата по повод някакви мои колебания за избора ми:

Sometimes when I'm mad
There's a part of me that seems to be a little sad
Sometimes when I scream
There's a voice in me that says, "You shouldn't be so mean"
Oh no, oh no
Part of me is acting while the other stands beside
Yes, I am to myself what Jekyll must have been to Hydе...


И така нататък, и така нататък... МЕ and I

Основания „за” и „против”

Ще имам вземане даване само със себе си и с мене си.

Ще разглеждам решението си за избор като през увеличително стъкло; искам да видя как изглежда отвътре.

И искам, и не искам.

ДОКТОР ГЛАС:

Долавям противоречиви гласове.
Трябва да ги подложа на разпит; трябва да разбера ЗАЩО единият казва – искам, а другият – не искам.

Първо ти, дето викаш „искам”. – Защо искаш? Отговаряй!
- Искам да действам. Да проявя активност. Животът е действие. Видя ли нещо, което ме възмущава, изпитвам желание да се намеся. Не се бъркам всеки път, когато видя муха, заплетена в мрежата на паяка, защото светът на паяците и на мухите не е мой, зная, че човек трябва да се ограничава, пък и не обичам мухите. Но съзра ли в мрежата някое малко красиво насекомо със златисти крилца, аз я разкъсвам и убивам паяка, ако е необходимо, тъй като не вярвам, че паяците не трябва да се убиват... Правя естествено всичко, което е по силите ми, но законът не ми дава пълно право...

- Ами неписаните закони? Моралът?...

- Ооо, ти знаеш не по-зле от мен, че нравите непрекъснато се менят. Те са претърпели чувствителни метаморфози дори в онези къси отрязъци от време, каквито представляват твоят и моят живот на този свят. Моралът – възгледите на другите за това, кое е правилно. Но тук ставаше дума за моите схващания! Вярно, в редица случаи, може би в повечето, и то най-често срещаните, моите разбирания за правилното съвпадат донякъде с убежденията на останалите, с „морала”; в редица други случаи пък ми се струва, че различието между моето аз и морала не заслужава рисковете, до които би довело едно отклонение и затова се подчинявам. По този начин моралът се превръща за мен съзнателно в онова, което представлява на практика за другите, макар и не всички да го осъзнават: не неумолим и всевластен закон, а modus vivendi – поносима, приложима в делнични условия форма за съчетаване на нашето аз със света въпреки непрестанната война между тях.Знам и признавам, че общоприетият морал и закони са в своите най-общи черти израз на едно схващане за правото, което е плод на опита, наследен от незапомнени времена, трупан бавно и променящ се съобразно с най-необходимите предпоставки за съжителство между хората. Зная, че общо взето, тези закони трябва да се уважават. Но зная също, че хората, които тежат на мястото си, никога не са възприемали тези закони педантично. Моралът е предмет от бита, а не божество. Трябва да се прилага, а не да властва. При това да се прилага разумно, „като щипка сол”. Целесъобразно е да възприемаш нравите, които властват там, където си попаднал. Но е глупаво да ги възприемаш като убеждение. Аз съм странник на този свят, наблюдавам нравите на хората и възприемам онова, което мога да използвам. А морал идва от „mores”, НРАВИ; ТОЙ ПОЧИВА ИЗЦЯЛО ВЪРХУ НРАВИТЕ, ОБИЧАИТЕ, ЗА НЕГО НЕ СЪЩЕСТВУВАТ ДРУГИ КОРЕНИ. Така че не ми говори за морала – ти се шегуваш!

- Добре де! Смятам, че по отношение на морала нямаме противоречия. Но не ще се отървеш от мен току така. От самото начало въпросът бе не как ще дръзнеш да направиш това,а ЗАЩО искаш да го направиш. Ти ми се съпоставяш с насилника. Какво сравнение.

- Да, сравнението куца. Но ако действам импулсивно и необмислено, без да разсъждавам, може да извърша голяма глупост.

- О, млъкни, стига, замълчи...

- Как мога да избера, когато ме принуждават...

- Млъкни! Това не е твоя работа.

- Знаеш, че е моя работа.

- Млъкни!... Какво искаш? Да гледам спокойно унищожението на някой, който не го заслужава?

- Оооо, имаш дълг? Помага се на тези, на които може и трябва да се помага. А изгнилото месо се изрязва, защото заразява здравото. И ще мълчиш, иначе ще те тикнат, където ти е мястото.

- А ти? Ти, който не искаш? ЗАЩО не искаш?

- Страх ме е. Преди всичко се боя от изобличение и наказание. Не подценявам благоразумието ти и разсъдливостта ти, наистина вярвам в умението ти да устроиш всичко така, че изборът да е благополучен. Според мен това е съвсем вероятно. Но рискът все пак си е налице. Случайността... Човек никога не може да предвиди всичко.

- На този свят трябва да умееш да рискуваш. Ти се стремеше към дела. Забрави ли... Положение, престиж, бъдеще – бе готов да ги захвърлиш на първия кораб, натоварен с някакви дела... Забрави ли? Да ти покажа ли листа?

- Не. Не съм забравил. Но не бях откровен. Поизхвърлих се. И сега, когато виждам кораба да се задава, нещата ми изглеждат другояче. Разбираш сигурно, че аз не съм си представял такова призрачно страшило, изпратено от дявола. Само се хвалех! Излъгах! Никой не ни чува и мога да бъда искрен. Остави ме на мира!

- На мира? Не, пак няма да имаш мира. Нима искаш да наблюдаваш всичко спокойно, като можеш да направиш нещо с едно единствено усилие, дръзко и светкавично. Що за спокойствие е това?

- Страх ме е. От мен самия. Какво знам за себе си аз? Страх ме е да не се объркам в нещо. В разрез е с моите наклонности, навици, инстинкти, с цялата ми същност. Не съм роден за такова нещо. Има хиляди решителни, храбри хора – защо някой такъв не го извърши? Боя се да не ме загризе гузна съвест както става обикновено при опитите да излезеш от кожата си. „Да не излизаш от кожата си”, ще рече да си знаеш границите; аз не искам да излизам от своята кожа. Всеки божи ден хората с най-голяма лекота и задоволство престъпват своите най-искрени и установени убеждения, при което съвестта на всекиго се чувства като риба във вода; ала я се опитай да се противопоставиш на интимната си природа и ще чуеш как съвестта кресва! Каква олелия ще вдигне! Твърдиш, че съм умолявал, че съм си изпросвал дела – изключено, не е вярно, сигурно има някакво недоразумение. Немислимо е да съм изпитал едно тъй безумно желание – та аз съм роден за зрител, предпочитам да си седя удобно в някоя ложа и да наблюдавам как хората се избиват на сцената, но самият аз нямам какво да търся там и искам да съм встрани, остави ме на мира!

- Нищожество! Ти си нищожество!

- Страх ме е. Всичко това е някакъв кошмар. Какво общо имам аз с тези хора и с техните мръсни истории? Изобщо не желая съдбата ми да се преплита с тяхната. А и какво знам за тях? Не вярвам в духове, но и не искам да сторя сам нещо такова, че да повярвам в тях. Какво общо имам с цялата тази истерия? С тези избори? Искам да се махна. Да замина, да се любувам на гори, планини и реки. Да се разхождам сред цветята и да мисля красиви, изтънчени, добри, благи мисли, мисли, които човек може да изрече на глас и за които да бъде похвален. Пусни ме, позволи ми да замина още утре...

- Нищожество!


Свещите догаряха с мръсночервеникави пламъчета в сивкавата светлина на утрото. Нощната пеперуда бе паднала на масата с опърлени крилца.

Престанах да ги слушам тези двамата.
Хвърлих се на леглото.
Oct 16 2006, 11:50 PM

_________________
i`m gonna tell God everything


Пет Апр 10, 2009 4:56 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Crazy files - part 1
The Rapture... the "caught up!""the one will be taken and the other left.":,

The word "Rapture" means to be taken away, to be caught up, to seize or carry away, to snatch away.

Това е част от откровението на Йоан. Част от апокалипсиса. То си е едно и също впрочем.

Замислих се днес. Не че принципно седя и мисля по Библията. Много рядко ми се случва да се сетя за писанията вътре. Пък и проблематичната автентичност на смисъла условно запазен при преводите й във вековете. Предполагам голяма част от двуякостта на смисъла, взаимо заменяемостта на значението се е загубило.

Пък и самият Йоан ми се струва толкова объркан и ненаясно с това, което сам пише в тази си умоблъсканица, та чак ми иде да се отчая заради неспособността на първоизточника да схване посланието, което е било закодирано.

Винаги съм подозирала, че деянията са едни и същи, въпросът е в чий отбор играеш. Това, което е дар свише за едни, за други е гнусота. Не че съм настроена богохулствено. Опазил ме Бог. Само знам, че каквото и да кажа, нищо няма да се чуе.

„Понеже ти запази словото на търпението ми, и Аз ще те запазя от часа на изкушението...”

Но нали казват, че Бог не изкушава никога.

Или това го твърдят само тези, които мислят, че им е дадена привилегията да отбират от Божията промисъл.

И как, които обичам тях да изобличавам и наказвам?! Значи наказателна мярка в ползата на бития? Не го разбирам. Аз тогава предпочитам да съм от нелюбимите, та поне в някакъв момент да имам шанса и аз да се позабавлявам малко по-така на този свят. Да си прекарам готино, бе , Боже.

Не че се оплаквам. Но никога не ме попита аз какво искам. Обещания, че никога няма да изпитам глад и жажда. Ма не е това. Аз нямам против да съм гладна и жадна.

Тези, които са избрани и белязани с „печата на челото” , тях няма да види слънце и никакъв пек. Това обещание за блаженство не го разбирам. Излиза, че слънцето е зловредно. Чета дословно. Скития смисъл започна да ми омръзва.

Щото много станаха тези с белезите. Май няма небелязани, дотук три вида открих. Докато четях.

„където са двама, единият ще бъде взет, а другият оставен”

Ей това ме обърка всъщност.

Единият ще бъде взет.

Другият оставен.

Това било апокалипсисът.

Но нали апокалипсисът е откровение.

Значи е страшно да си откровен.

Откровението е символ на свършека на света.

А Исус каза „Свърши се” и в този миг бе блажен.

Излиза, че аз нищо не разбирам.

Единият ще бъде взет.

А другият оставен.

Единият взет.

Другият оставен.

Но щом са били двама, значи оставеният ще боли след това.


Е как ще ликува после навеки???

Кому е нужно подобно откровение?

Ако питат мен, Йоан е бил много, много объркан, когато е записвал тази информация.

Може би е изживявал някакъв свой си, мини апокалипсис в него момент и да е объркал всичко.

То е като кръвта ти да тръгне в обратна посока.

Все едно земята се е завъртяла обратно.

Трябва да слезеш, няма избор.

Оф, сега ще се свия под оранжевите рози и ще зачакам откровението, което да ме върне в лоното на Правата вяра.

Че това с Апокалипсиса направо ме съкруши.

_________________
i`m gonna tell God everything


Пон Апр 13, 2009 6:39 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Crazy files - part 1
От доста време насам забелязах, че народът масово полудява. Винаги е имало луди хора, но никога не е било толкова повсеместно това явление. Вярно, че е градът се разрасна много. Защото знаем от кратките разкази, че всяко село си има селския идиот. Ама когато градът обхваща поне 1000 села в себе си, то и местните побъркани са много повече. По последни вътрешни данни населението ни наброяваше над 600 000. Нямам ни най-малка идея колко сме станали в последните две години. Лятото пък се удвояваме. Тогава купонът е безкраен. Аз го пропуснах миналото лято. Не съжалявам. Ако съжалявам за нещо, то не е за купона, който пропуснах.
Та мисълта ми беше за лудите. Винаги съм имала някаква връзка с тях. Като локатор съм. Има ли луд в проява това означава, че аз съм поне наблизо. Не знам каква е връзката ни, но винаги ги прихваща нещо в мое присъствие. Започваме да си общуваме. В повечето случаи едностранно и почти насилствено. Повечето ги знам от дете. Не са се променили много. Може би, защото с годините самата аз се промених, та това прави нещата, които се променят около мен да изглеждат константи. Но напоследък се навъдиха и нови образи. Стават все повече. Трудно им хващам статистиката вече. Иначе ги разпознавам отдалече. Знам и правилата на поведение. Първо и основно правило – не допускам контакт с очи. Успея ли да спазя това правило, не се налага да прибягвам до останалите. Не знам защо не са в психиатрията повечето от тях. Всъщност знам, но това не ме кара да се чувствам по-комфортно.
Първият ми досег с луд на воля беше, когато бях на пет години. Отивах в детската градина. Сама си ходех тогава. Баща ми се беше върнал предния ден след дълго отсъствие от страната. И аз докарана в нова рокля на принцеса горда и щастлива хвърчах по пътя към градината. На входа си стоеше луд номер 1. Той беше кротък и основното му занимание беше да пътува в автобусите нареден до шофьора. Никога не беше влизал в контакт с някой. Махаше постоянно с ръце и май с това се изчерпваше проявата на лудостта му. Та когато го подминавах, за да вляза в двора на училището, аз го погледнах и се усмихнах. В следващия миг той скочи и ме блъсна в стената. Така и не разбрах какво точно щеше да последва, защото загубих представа за действителността. Но си спомням, че в този миг реших, че никога няма да се измъкна от хватката. За късмет се появиха някакви хора и ме измъкнаха от него. Никой не разбра с какво съм го провокирала, за да ме нападне. Аз най-малко.
Има един друг. Откак го помня обикаля града и върти някакво въженце в ръцете си. Абе все същия си изглежда. Времето е спряло за него. Аз като го видя и тръгвам в обратната посока. Веднъж седна при приятелката ми в едно открито заведение и й изяде картофите. Ама какво да му кажеш. То и приятен апетит не върви да кажеш, защото не се знае с това въженце дали няма да приложи хватка на Камората. Сигурно и телевизия гледа. Кой знае какви номера е усвоил.
Другият, за който се сещам е сравнително млад човек. Той ми е много опасен, когато се движи след мен, защото ходи с една широка дъска, която има за китара. Движи по улиците и свири сола някакви. Свири, но не се знае в кой момент ще изтрещи за последно и ще отнесе главата на някой с „китарата”. Та като попадна на него също гледам да пресека набързо.
Другият е мъж на средна възраст, болезнено слаб и много гневен. Обикаля улиците и се кара, и бие с въображаем противник. Движи се в постоянен скандал. Въображаем, но веднъж такъв удар ми нанесе докато се разминавахме, че почти минута не можах да разбера откъде ми дойде.
И още, и още...
Наистина са много и с всеки ден се увеличават. Току видя някой и си кажа: „Я, нова звезда.”.
Тази обаче, която последна срещнах задържа мисълта ми.
За първи път я видях през юли. Пътувах в такси и наблюдавах разсеяно хората по улиците. На едни светофари я забелязах. Не зная с какво привлече погледа ми сред останалите минувачи. Имаше нещо в излъчването й. В първия момент не разбрах защо я гледам. Сред всички хора тя се открояваше с нещо. Видът й беше нормален. Но излъчването й. Порцеланова кукла. Това си помислих за нея. Дали защото лятото беше в разгара си и сред всички загорели лица нейното болезнено бледо лице се открояваше. Не зная. Косата й беше прибрана отзад, но в онзи стил на елегантни къдри, който й придаваше някакво отминало достойнство. Дрехите й леко старомодни, но определено в романтичен стил. Носеше чантата си изискано. Истинска дамска чанта. Походката й беше премерена и елегантна. Но изражението на лицето й. Излъчваше нещо кротко, благо и възвишено. Само че отсъстваше. Просто отсъстваше от света наоколо. Точно това си помислих за нея: „Тя живее в друг свят.” Нямаше начин човек да я погледне и да не разбере, че отдавна не е тук. Таксито тръгна и скоро я изгубих от поглед.
Мина месец преди да я срещна отново. Бях изненадана и се развълнувах. В съвсем друга част на града. Вървеше по същия начин. Като че ли плуваше в облак. В един момент си дадох сметка колко невъзпитано я наблюдавам. Ако беше възможно бих я спряла и заговорила. Имах чувството, че ако я докосне човек ще й причини физическа болка. Не знам защо изпитах такова нездраво любопитство. Исках да разбера как е влязла там. И дали е напълно спокойна в своя свят. Но просто се разминахме.
Когато я срещнах за трети, последен път вече знаех, че пак ще я срещам. Валеше много силен дъжд. Аз бързах за спешното отделение на Окръжна болница. И я видях. Малко преди главния вход. Движеше се по същия изискан начин със същия отсъстващ поглед. Когато няколко минути по-късно връхлетях в спешното, приятелката ми, която ме чакаше там ме попита: „Какво става? Вали ли навън?” „Не.”, отвърнах. „Защо си мокра тогава?” Погледнах се и тогава видях, че от мен се стича вода. Бях прогизнала до кости. „Значи вали.” Отвърнах и повдигнах рамене. Сигурно не бяха чували такъв смях във фоайето на спешно отделение отдавна.
Та си представям каква гледка сме били двете с нея докато се разминавахме. Тя (Лудата) внимателно пристъпва между капките, облечена с подходящи дрехи за времето и с чадър точно където му е мястото – разтворен над главата й. И аз (Нормалната), гологлава, почти тичаща, с коси, а`ла Лудата Мара, разгърдена и преминаваща направо през локвите.
Кой може да каже всъщност къде свършва разума и започва лудостта?
Реших, че не винаги, когато животът те среща с някого няколко поредни пъти това има някакъв смисъл. Не мисля, че е редно да проявявам любопитство към нейния свят. Не се знае дали там има място за някой изобщо. Дали има нещо, което друг би разбрал. Ще се постарая да я забравя. Хората, които са нормални на пръв поглед се разбират трудно, а аз съм се размислила за нещо, което не се знае дали има някакъв смисъл. Това наистина никой не може да каже.

Ще мине време преди официално да се установят причините за някои така наречени „мозъчни” заболявания. Казват, че причинната доказуемост е невъзможна, тъй като все още няма достатъчно органична граница за изучаване на причините. Ако това е 0,5 от човешката клетка, мисля, че имаме шанс да дочакаме момента, когато ще си полудяваме на воля. И след седмица-две ще се възвръщаме в старото си състояние на нормалност като след тежък грип. Дано го дочакаме.

_________________
i`m gonna tell God everything


Пон Апр 13, 2009 6:39 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Crazy files - part 1
Определено имам слабост към топките.
Винаги е било така.
Сега като се замисля, си давам сметка, че съм минала през всички игри с топки. Откакто се помня. А моите спомени датират почти от самото начало. Основна функция на паметта е забравата. Скоро си дадох сметка, че съм нарочена да имам дълга памет. Почти безутешна. Не се срамувам от това. Това е нещо ново за мен. Наистина не се срамувам от факта, че не забравям бързо. Усещам предизвикателство, когато го проумявам. Почти омраза или презрение към себе си. Но не и срам. Не се срамувам от това, че съм праволинейна в твърденията си. Когато кажа нещо, то е факт. Дори и това да ме прави смешна.
Мисълта ми беше за топките. Не зная защо имам такава слабост към формата им. Някакъв вид фетиш, може би. Зная ли?!
Скоро получих подарък волейболна топка. Красива е. Толкова ярка, толкова пъстра. Разкошни цветове. Не бях виждала такава. Не зная откъде е. Но вече е при мен. И я наредих над леглото. Предполагам, че чак напролет ще я пробваме. Не по-рано.
Давам си сметка, че игрите с топка или топки разкриват много от същността на човек. Аз лично рядко играя нападател. Много рядко. Почти никога. Трябва да се е случило нещо чрезвичайно. Трябва всички възможни нападатели да са се контузили или да отсъстват. И тогава съм принудена да заема тази позиция. И въпреки всичко не ми е толкова комфортно. Нямам възможност да наблюдавам играта спокойно в такива ситуации. Моята сила е в защитата. Това ми е призванието на играч. Там съм непробиваема. Важното е зад гърба ми да има нещо, което да зная, че трябва да се защитава. Дори и да е символично отбелязано. Въпрос на принципи. В такива моменти защитата и нападението почти се покриват. Но е важно принципното назоваване на нещата. И всичко се върти около топката. Която всъщност е едно кълбо от въздух. Пак принципно положение. Символ. Но достатъчно силен да предизвика контузии, изкълчени крайници, следи, продрани от нокти и много кръв в носа.
Понякога играта като че ли се размива отвъд правилата. Става и нечестна. Дори и мен са ме обвинявали, че се възползвам от някои неща. Защо злоупотреба? Играя само с приятели. Никога не приемам покана от чужди хора, защото по принцип не проявявам интерес към тях.
Скоро един от нашите ми фуча: „Разчиташ на това, че кожата ти изглежда фина, а очите ти са големи и тъжни!”
Казах му: „Ти виждаш така кожата и очите ми, друже! И ако ти имаш задръжки да ме нараниш в играта, то има хора, за които аз нямам стойността на близък и с удоволствие биха ми разбили носа с топката. Освен това не забравяй, че винаги бих жертвала тези неща, ако се наложи да печелим истински. Наистина е важно в кой отбор играеш.”
Когато играем с топка наблюдавам всеки. Може да разбереш много за човека от такава игра.
Обичам да играя с хора, които владеят топката. Които я поемат във всеки миг, когато я изстреляш към тях. Не я бавят дълго и безсмислено преди да я върнат елегантно обратно. Това помага да помага да получиш добър поглед върху Аза на някой. Във всеки различен миг от играта. Когато някой не ти подава топката е зле. Спорихме за този момент. „Това значи, че смята, че може да се справи сам.” – твърдеше опонента ми. „Не, отвърнах, това означава, че не ти има доверие. Че не се нуждае от теб в играта. Това значи, че не си добър за него.”
В зависимост от играта, понякога ударът е силен. Имам чувството, че гръдният ми кош може да се разцепи след поредния подобен удар с топката. Но тогава виждам кой от играчите е най-близо. И кой реагира на мига.
Много мога да напиша за игрите с топка. За всяка от тях да разсъждавам поотделно. Скоро писах едно „есе” за футбола. Но то замина по предназначение. Не е мое вече.
Сега нямам време да пиша. Гледам през прозореца. Огънят е в разгара си. След малко ще ме извикат. Ще го прескачаме. Хората прескачат огъня на Благовещение и други празници, а ние, когато ни скимне. Луда работа!
Знаеш ли, преди често ти говорех. Отдавна. Когато знаех, че си тук. Имам писма, които написах, но никога не изпратих. Някой ден може да ги издам със заглавието Неизпратени писма. Ако не им се случи нещо междувременно. Може би, защото не бе писано да изиграем нито една игра с топка заедно. А ние сме добри играчи. Съжалявам, че не ни даде шанс. Дано да имаш късмета да играеш в някой наистина красив отбор.
Другата седмица ще участвам в едно шантаво състезание. Толкова нередно колкото са нелегалните борби с кучета. Аз заложих косата си. Това кара приятелите ми да мислят, че съм сигурна в победата си. Те и не подозират, че дълбоко в себе си аз се надявам да загубя. Време ми е да се освободя от някои неща. Много бързо израсна косата ми след последното й подрязване някъде около 18 март. Онзи ден установих, че е стигнала до кръста ми. Или е минало дълго време, а аз не съм усетила.
Да, трябва да вървя.
Ще го запазя дотук това, което написах и няма да допълвам нищо повече.

Вчера направих първото си човече на 3D max-а. То било забавно. Но има много, много неща за учене там.


_________________
i`m gonna tell God everything


Пон Апр 13, 2009 6:40 pm Профил Галерия на потребителя

Регистриран на: Чет Дек 11, 2008 10:48 pm
Мнения: 13057
(View: Всички /В Темата)


Местоположение: отвъд
Мнение Re: Crazy files - part 1
Аз вярвах в Бог, но той не го узна.
Той нивга не откри, че вярвах в него
в течение на дълго време след смъртта му.
По времето, когато се обърквах от въпроси,
аз вече знаех истината за нещата.
О, светлина на гаснещи звезди, която стига
тъй късно до очите ни в нощта.
Аз съгледах своя Бог
като че в славата му и преди крушението.
Той нивга не откри, че вярвах в него,
дори не знаех, че е бил умрял.




всички сваляме крилата...за уикенда

_________________
i`m gonna tell God everything


Пон Апр 13, 2009 6:41 pm Профил Галерия на потребителя
 [ 52 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5, 6  Следваща


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: CommonCrawl [Bot] и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov