Последно посещение: Сря Авг 23, 2017 7:34 pm Галерия Галерия   Дата и час: Сря Авг 23, 2017 7:34 pm




 [ 7 мнения ] 
Писмата 
Автор Съобщение
Мнение Писмата
Като чуя вече за писма и "рак ме хваща".
Но пък си развивах тук едни нещица, дето са ми заседнали като рибена кост в гърлото, от риба, която никога не опитвам /има отровни/, и драска ли драска...
Да ги заключим в ковчежето. И ключа "у ряката".

"Щастието е измислица, а търсенето му -
причина за всички бедствия в живота."


Още пазя инкрустираната табличка за лекарства на шкафчето в спалнята ти. Още подреждам прилежно приборите за вечеря до моите и сгъвам копринена салфетка в порцелановата халка. Липсата ти е осезаема, толкова си единствена. Замених те с присъствие, опитах дори с присъствия, но никой от тях не опитва кафява захар. Помня, как ме погледна на тръгване, лъхна ме спотаена тъга, разпознах я. Това ми даде надежда, че ще се върнеш, за мен, за да завършим и този цикъл.
Изплашена съм, усещаш, нали... Сякаш е лесно да бъдеш никой тук, да си нямаш име, да не споделяш есенции и да докосваш свободата на лудостта си, без дори сама да разбираш, защото не е истина, че нашите действия разкривали нашата същност. Възможно е единствено разпознаването, когато настъпи часа за намиране на генетичния код и ти тръгнеш на лов за бездушие. Тогава подобно най-финни сетива, като онези на прилеп, аз долавям звука в осеяната с миниатюрни точки тишина, навързвам спиралите и ме откриваш... отново и отново... но само тогава. В предела на всички останали мигове и вечности моята закърняла маска има за цел само едно обоняние.
Помниш ли тайнствената красота в Пинана на Слънцето. Не умеех да движа ръцете си, а ти ми нашепваше как да се справя. Следите от заледената огледална повърхност до Вечния Огън още парят стъпалата ми, така и не се научих да падам... Неумеещия да пада не би могъл и да се изправи, а тогава красотата си тръгва завинаги. А изгубиш ли привлекателността си, губиш почти всичко.
Запомних онзи кратък миг от целувката на деня и нощта, когато огъня притихва и на хоризонта се появява само сивата черта на безвремието. Само един миг, който почти не улучих. Замислям се, колко ли са били провалените. Колко от тях са налучкали думите, защото таланта е измислица, съществува единствено шепот. Човешката същност е сянка от самороден кристал, а дори и тя е чуплива. Тъжно е, защото душата би могла и да бъде безсмъртна. Ние сме ръководени от импулсиращо себелюбие, възпиращия разум очаква осъзнаването ни, тишината спи в прегръдките на праха, а аз ти пиша думи, които никога не бива да бъдат изречени. И които, знам, отново ще те достигнат.
Опита да ме научиш как да придам смисъл на своя живот. Но защо, когато е толкова много ненужен, вече осъществен.

Декември разтваря скованите си ръце и зове топлинка.
Дванадесетте влъхви потулиха огъня, за да не спира дори за миг желания дъжд, да го гаси.

...


Нед Юли 12, 2009 10:23 am
Мнение Re: Писмата
"Si parva licet componere magnis"


"Да тръгна по долината на смъртната сянка
няма да се уплаша от злото,
защото Ти си с мене;
Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват."


Помниш ли приказката за предразсъдъците и за страха. Страха е основния източник на жестокост. Някога мислех, че овладяването му би ми донесло мъдрост. Подобно малко дете не вярвах в думите ти, вярвах само във височината на поредния скок.
Настъпи месеца на тайнствата, аз послушно откъснах страничката от календара, освобождавайки пътечка за теб. Ти, моя толкова желана нежност. Виждам очите ти... онези тихи езера на Познанието, дочувам трепета на сърцето ти. Ти отново нямаш име. Тихомълком в сърцето си те нарекох Мария, призовавайки съдбовния гонг, и чух кикота на провидението, зад който онемявайки след хромозомната игра на слепотата, разбрах - имаш много лица. Съмнението, свило безличната си яркост от краски в дъното на съзнанието ми. Закопчаната зад решетки стенеща вяра. Измамната светлина, кипнала в мътно-оранжеви болезнени искри. И белезите. Белезите, които оставяш вместо малките следи преди настъпването на нощта.
Красиво е, когато дочувам твоя шепот, заглъхвайки страховете, помитайки разтревожената си съвест, отдавайки се на спокойния ум. И точно в тези моменти усещам как не бива да свиквам. Привързаността е великия съзидател на илюзии, само емоционално необвързване би могло да ми проясни твоята тиха реалност.

Сънят ми убягва, през изминалата нощ не успях и за миг да затворя очи. Навярно съм по-изплашена от колкото можех да предположа. Заравях се настървено в покоя на хилядите изписани страници, потъвах до бездъх в обещаващите забвение водопади от думи, а достигах отново теб. Никога не съумях да сънувам. Не видях обещаните прелести на разпукнали цветове, не дочух песенния ромон на извора. Усмихваш се... А ми подсказваше, как има само две врати на съня... онази от рог, през която духовете на Истината преминавали лесно, и другата - от слонова кост, през която боговете изпращали лъжливи сънища към горния свят. Но нещо заглушаваше Истината... пропадах в пространства, в които няма покой. Колко още възли ще разплита ума ми, за да достига обратно до тежките врати на незнанието.
Но аз не се страхувам, наистина. Защото ти си с мене. И твоят жезъл, и твоята палица ме успокояват.

Ноември разцъфна в желания спектър на сивотата.
Дванадесетте влъхви придържат малките пръстчета, когато рисуват със златно перо отражения.


Нед Юли 12, 2009 10:30 am
Мнение Re: Писмата
"Прониквайки в цялата тази Вселена
с частица от себе си,
аз оставам..."


Настъпи ден, подобен на останалите, но тишината му сякаш е по-тежка. Мога да видя как Мълчанието се разлива по стените, плъзва пипалца по креслото на майка ми, обхваща тънката порцеланова чашка за кафе от ляво, там където трябва да има изрисувана роза, а в тишината на тази утрин е само петно. Издърпва погледа ми по черно-белия сън в клавишите на пианото / за миг само раздвижва два от тях / и се слива с рамката на прозореца. Очертания няма, има цвят - метално сребрист. Питам себе си, дали не е живак, плъзнал по гънките на мозъчната ми кора сякаш поточе кръв, освободено от ограниченията на хематом. Знам, че аз го пуснах на свобода, принудително. Моята слабост в началото на втория опит... да си спомня... впила изтощено съзнание в белотата на празния лист.

- Цялата истинска благодарност е родена от наказанието.
- Не мога да приема това...
- Защото обичаш своите слабости.
- Как наистина не умея да се разделям с тях... но на теб ще повярвам, така ми е лесно. По-безопасно е. Опитай да управляваш пустотата. Да разбереш липсата на знаци. Опитай да придадеш смисъл на нищото, не би успял.
- Онова, което за теб е нищо, за друг е смисъл.
- Ти винаги ме объркваш.
- Аз съм тук само сега.

...

Той е прав... "винаги не съществува". Но не пречи винаги да съм превита под тежестта на Мълчанието, което прелива от всяка жива точка около мен, болезнено някак... като заседнала в гърлото буца. А има толкова неща, за които да си говорим. Не че за тях не е говорено до сега, не че от мен би дочул нещо различно. Но аз бих. Е, отново ще разказвам за болката на цветята. Те умеят да слушат, но повече умеят да ме достигат.
ххх


Сря Юли 15, 2009 12:57 pm
Мнение Re: Писмата
Пепел


"Защото хиляда години са пред Тебе
Като вчерашния ден, който е преминал,
И като нощна стража."



И думите ми ще потънат под пластовете вековност, изтъкана от проядени слова, обречени на забрава... Защото забравата е моето изкупление, защото мисълта ми е полъх, ума ми - прах.
И както много преди мен, и другите, които идват, ще бъда само спътник на вятъра, на пясъка и тишината, в долината на мъртвите пясъци, и в долината на слепите пясъци. И ще ме крепи единствено надеждата, че твоите сълзи, които изроних, ще добият твърдостта на кристали, за да останат.
Виждал съм купол на храм, разтворен към небесата. Ничком изричах душата си, безмълвно, безмолитвено, стъпалата кървяха, коленете смъдяха, чакането бе дълго. Очите ми се изпълваха с пепелта на безбройните грехове и неизмерима мъка. В сърцето ми се редяха съдби, брояха се гаснещи протегнати пръсти, изригваха стонове. Отказвах се и се лутах, за да се върна отново в сърцето си към Аменна... После не знам. Когато нощта роди първата си усмивка за новия ден през купола на храма низспусна един единствен лъч.
Изумен се взирах нагоре и гледах гальовния му танц... Раздвижих треперещи пръсти, отгърнах наметката си и той заплува към мен. Усетих топлинка, лъча се уголеми, набъбна и пред очите ми се превърна в сноп от лъчи. В него танцуваха прашинките, заченати от допира на дъха ми с родената светлина. Когато слънцето се издигна над още спящия траурен свят, аз загърнах дрехата си и приютих до сърцето си късче истинско щастие. Но сгреших, защото трябваше да го пусна. Не можеш да затвориш любовта.
Позната история, нали...
Този безименен мъж съм аз. Косите ми днес са дълги, в утробата ми поникна цвете... сърцето ми лелее шепот... И плачещото дете без език отново съм аз... и старицата, свила душа над разкъсаната тленност на синовете си... и онзи, в гръб, ето там, в инвалидната количка. И неуморната ръка пред сърцето на онази ничия майка, спотаила живота си зад моловката на прозореца в дом без надежди. И топлинката в протритата гумена обувчица на малкото циганче. И сенките по сивите стени на затворника, на убиеца, на мошенника, и последната тежка капка живот в гърлото на жертвата му. И рибаря съм, който говори на залеза. И жената на моряка, и другата, с алени устни и сини пера. Аз съм живото и убитото, забравеното и роденото. Човекът без пастир, родата без баща, племето без вожд. Отворени са моите двери за него, но не знам искам ли го... страха ми е верния другар, страха е перото ми. А движи се... изписва се... чертае път...
И знам, свободната моя воля не ще да е избавлението ми, защото роб съм... И направлявай ме между сенките, и избави ме от светлината. И прошепти в сърцето ми аромата и чистотата си. И нека само твоя светлик озарява пред мен. Истината ще следвам. И избери вместо мен, защото вселените в сърцето ми ти приютяваш. Безгласно и безмолитвено.

Дванадесетте влъхви опазиха огъня в съня на човека.
През август пустинните бури изгарят.



Пет Юли 17, 2009 10:32 am
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пет Яну 09, 2009 10:47 am
Мнения: 6067
(View: Всички /В Темата)

Мнение Re: Писмата
:|

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Юли 17, 2009 11:22 am Профил Галерия на потребителя
Мнение Re: Писмата
- Не мога вече да тръгна, изпуснах момента.
- Защото очакваше да настъпи и не го създаде сама.
- ... нали това ще бъде моята последна зима... обещай ми...
- Тя вече отмина.

Шепота е... толкова е тих, понякога ми се струва че така умират
листата. Плъзва се като сгъстен дъх зад притихналите ми зеници,
притаява се там, самотно някак. И знам, не се нуждае от мен.
Въпросителните ги няма... съзнанието ми се разлива по неясна, спокойна
повърхност, прилича на вода... ако напрегна слух, може би ще я чуя.
Сякаш заспивам, унася ме. Но не е мелодия...
Не знам какво е.

...

Само с частичка от себе си не можем да променим нищо, нуждаем се от целия ни потенциал, от абсолютното изпълнение, заради осъзнаването. Когато погледнем отстрани завършената си същност, едва тогава ще знаем как да я смалим, до безличие. Защото извисяването никому не е нужно.
"Твоят идол е повален в прахта, за да се знае, че Божията прах е по-велика от твоя идол."
И осъзнавайки това, аз не изграждам себе си, само проправям път, стръмен, през неизброимите сенки на съзнанието.

...

И в миговете... вее гласът на вечността...
Но в незримите мигове, в мрака, където Единното е неделимо.


Пет Окт 02, 2009 8:21 am
Мнение Re: Писмата
"Нека потренираме ума си да желае това,
което ситуацията изисква".
Сенека

Непоносимата утеха да усещам движението в гънките, понасяйки се неволно в пространствата между твоите паузи опитвам да оприлича с тътена от заглъхващи стъпки.
Когато си отивам, отнасям със себе си именно теб. Сякаш мъничка кукла, извадена от томче на Кинг. Притихнала в диплите на сивия сатен, покриващ ума ми. Многолика. Веднъж красива, друг път наранена, покрила незаличимите белези с тъжна, гротескна усмивка. Мога да я видя презряна, или обвита в любов, а когато искам, дори мога да я целуна. Но не мога да я накарам да замълчи. Стържещ шепот забива гвоздей след гвоздей в безкрайните пространства на мисълта ми, опъва по тях пелена от посоки, пръстите и гальовно ми махат да приближа... и ме превръщат в пленница. После започва да пее...
Пее, извива песента си с тембъра на всички твои жени.

- Няма сигурен начин за бягство. Освен може би смъртта.
- Но аз не искам да бягам... а и смъртта не би била освобождение. Нали ще остана в ума ти. И ще живея според твоя спомен. Ще бъда моделирана и украсена.
- Не искай да бъдеш красива, бъди желана. Желаната жена ухае на живот.
- Ухае на китайски парфюм, имитация, на перхидрол и сапунки.

Дали заслужавам лошото мнение, което, познавайки те, изградих за себе си. Някак не свързвам този образ с нравствеността, та аз не обичам да контролирам своите мисли. Харесвам се разтворена в струйката дим, пълзяща по кристалните ръбове на пепелника. Студеното кубче лед причинява неудобства, но устните ти ме затоплят, докоснеш ли чашата, за да отпиеш. Харесва ми да съм огъня, бавно пълзящ към гърдите. Течния. Точно там, където винаги исках да бъда - отвътре. И после да се превърна в дъх. Очертанията на жена са размити.

Не се усмихвай, всички край мен винаги се съгласяват. Кому са нужни хора, изричащи Не.
Основното при щастието е да желаем това, което сме.

Опитвах да бъда последователна, сякаш вярвах, това ще ми донесе успех. Но ти го срина, още преди да излее основи. С малките пластмасови пръстчета...
Не, не опитвай да бъдеш мил. Така ще ми спестиш усилието да те харесвам особено много.
Понякога е по-добре да вярваме, отколкото да знаем. Защото реалността е онова, в което вярваме.

Моя тиха абаносова радост, влъхвите не оставят следи, не се подписват.
Летните месеци изгарят нозете, нека с теб полетим над горящите пясъци.


Пет Окт 02, 2009 8:24 am
 [ 7 мнения ] 


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: CommonCrawl [Bot] и 0 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov